Мая Танева: Ултрамаратоните са прекрасен начин да поддържаш форма и да се срещаш с природата

Ултрамаратоните стават все по-популярни. Както каза наскоро за Радио Варна съорганизаторът на „Персенк Ултра” Иван Димитров, при първата обиколка на Витоша е имало четиресет бегачи. На последното – десет пъти повече. А и днес, във времена на социална дистанция, пробягването на 100-150 километра по пресечен терен със сигурност дистанцира. Мая Танева е много повече от три в едно. По професия е инженер-технолог. Занимава се със земеделие – отглежда череши. Има масажно студио, а не са й чужди и приложните изкуства. Освен всичко изброено Мая Тенева е и ултрамаратонец. Т.е. тя от онези лудетини, които вместо да се разхождат спокойно в парка или да обикалят някой мол, нищо че в момента това е невъзможно, предпочитат да се качат на високо да си чупят краката по баири и камънаци, образно казано. 

Навсякъде! Любовта към природата и към бягането, и към спорта, и към хората, и към новите места дава отражение навсякъде.

Хората и новите места можете да ги срещате и да ги посещавате като турист.

Така е, но някак си съчетавам тръпката да предизвикам себе си, да видя колкото се може повече места по-бързо, така че това е и един прекрасен начин да поддържаш и форма.

Днес това е доста добър начин за поддържане на форма.

Още повече това е спорт или двигателна активност, който не е толкова свързан със зала или специално оборудване. Не е свързан с други хора, както са колективните спортове. Наистина човек винаги може да намери начин особено сега.

Как една дама решава, че може да се впусне на дистанции в пресечена местност от порядъка на 100-150 километра?

Това идва постепенно. Първото ми състезание беше 2013. В родния ми град. Аз съм от Асеновград. Беше първото издание на "Персенк Ултра". Пуснах се на най-късата дистанция - 20 километра. Които за мен бяха супер много като разстояние. Казах си, докъдето стигна. Взех, че го финиширах доста прилично. Бях супер заредена. И като всяко едно ново нещо, което ти е донесло личен успех, те зарибява. На следващата година стартирах 80 километра. И от там разбрах за себе си, че по-скоро до 50 километър загрявам и нагласям тялото и емоциите си, и от там нататък започвам наистина да тичам, както трябва. Дългите дистанции са и донякъде въпрос на тренировка, донякъде и въпрос на нагласа, донякъде и въпрос на метаболизъм, правилно хранене по време на състезанието. Най-вероятно са адски много неща, които най-вероятно не съм открила като формула. Макар че за мен до тук работещата формула, е правилната преценка. Аз абсолютно никога не подценявам трасето и абсолютно никога не надценявам себе си. С две думи никога не се вземам на сериозно. И не тръгвам за победа, тръгвам просто за финал. И когато човек си е избил тези мисли от главата предварително, може би нещата се получават.

Колко далече са Ви отнасяли краката?

160 километра. Много искам да посетя много места в света. Не само състезателно. До момента съм ходила само в Италия на едно състезание. Бях изключително щастлива, че успях да видя Алпите и Италия по този начин. Италия е разнолика. Успях да видя и културата на туристите. И страшно много се зарадвах от това, че хората подкрепят бягащите, ходещите. Там е различно. И много ми се иска и тук да е така. Там примерно тичаме, аз съм изумена от всичките гледки, които главата ми не може да побере за момента и си казвам, че просто няма как да е по-хубаво. Здрава съм, добре съм, в Италия съм, тичам. Някаква мечта се сбъдва в момента. И си казвам, че няма как да е по-яко. Да, обаче, точно на следващия завой звучи "Highway to Hell" на AC/DC! Една баба пуснала AC/DC просто, ей така, за да радва тичащите. Невероятен кеф!

На профилната снимка във "Фейсбук" сте с медали...

Те са от награждаването на "Персенк Ултра". До скоро медалите стояха в един кашон от обувки. Носят моментното удоволствие и нищо повече. Носят спомена, носят, разбира се, благодарността към организаторите, но не са самоцел. В никакъв случай.

През нощта тичането е по-сложно, предполагам?

Честно казано е малко страшничко. Аз като жена си имам своите страхове, още повече обожавам Стивън Кинг и в тъмната част всички книги, които си изчел, ти се явяват по два пъти. Особено е усещането. Хем имаш някакъв страх в главата си. Хем предизвикателството, което в момента си приел и тичаш, хем чисто техническата гледна точка на момента - ние сме с челник на главата, прави едни бързи стъпки с фаза на летеж, винаги можеш да се нараниш, понякога вали, понякога се губиш, търсиш маркировки. Въобще мога страшно много интересни случаи да разкажа.

За бягането като страст чуйте повече от Мая Танева в звуковия файл.