Как лети тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта

Един от най-интригуващите спектакли, които гледахме на МТФ "Варненско лято" беше проектът на „Паник бутон театър“ в партньорство с Театър Азарян „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“. Авторски спектакъл по мотиви от книгата на Петя Накова „Годината на осемте химии“ по идея и под режисурата на Василена Радева. Художник: Анна Янакиева, музикална среда: Емилиян Гацов, с участието на Елена Димитрова, Юлиана Сайска, Богдана Котарева, Невена Калудова. Номинация за наградата „Икар“ 2021 за режисура (Василена Радева).

Тежка диагноза дава шанс на четири жени да станат по-добри версии на самите себе си, да наредят правилно приоритетите си, да осмислят живота си и да се отдадат на любовта, мечтите и порива към щастие. Тук, сега, веднага, без сложни, кухи и самонадеяни планове за утре. Когато никой не знае какво го чака.

„Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“ е въздействащ документален театър, базиран на книгата  на Петя Накова „Годината на осемте химии“ с действителни истории на жени, преживели тежка болест. Той създава пространство на споделяне и съпреживяване на страданието и неговото преодоляване в цялостно преосмисляне на важните неща в живота.

Василена Радева работи като театрален режисьор в независимата компания „Паник бутон театър“. От водещ интерес за нея е театърът като споделено пространство на представяне и съпреживяване на човешки истории. Тя създава театър с професионални артисти, но е работила и с хора с психични и физически увреждания, хоспитализирани деца и деца в риск.

Светлана Вълкова разговаря с Василена Радева:

Няколко думи за книгата, от която тръгнахте, и защо въобще решихте да се занимавате с този въпрос?

Аз бях поканена от авторката на книгата Петя Накова, която е документалист, кинорежисьор. Тя много искаше книгата ѝ да има жива среща чрез изкуството, средствата на театъра. Тази книга беше среща и за мен с тема, за която дотогава не си бях давала сметка, че все още е табу, темата за тежката болест, която може да има и фатален край. Много често близки хора не знаят как да комуникират помежду си така, че да бъдат искрени, да си помогнат, а не просто да се затворят в света на здравия и в света на болния. Книгата е много успешна, дава детайли от една нелека година на осем химиотерапии по такъв начин, че човек, който не е преминал през това, да знае по много детайлен начин какво точно се случва с боледуващия, който се е подложил на това лечение – не само с тялото, но и с душата, мислите, съмненията, страховете му – това, с което се занимава изкуството. Аз си казах, че тази среща я дължим и на публиката, на театъра. Представих си колко чудесно ще бъде, ако тази среща, която аз преживях, четейки книгата, бъде и колективна среща, тъй като театърът е колективно изкуство, и ние съпреживяваме нещо заедно с останалите хора в залата.

В този смисъл, къде беше Вашият фокус? За кого е това представление предимно – за хората, които минават през тази болест, или за околните, които не знаят как да реагират?

Лесно беше да се реши от позицията на човек, който не е преминал през това, слава богу – фокусът ми беше към здравите. За съжаление всеки един от нас има познат, някакъв досег до тази диагноза. Дано на тези, които не знаят как да подходят дори към приятел, когото срещат по улицата, видимо променен, да даде по един много фин начин ключета за общуване с такива хора.

Вие получихте ли лично за себе си такъв ключ?

Да, защото в моето семейство го е имало това заболяване – аз съм била дете и си дадох сметка, че аз не съм говорила за това с близкия човек, че то е останало там, в миналото, като нещо преодоляно, но не и нещо осмислено. И правенето на този спектакъл ми помогна да отворя и диалог с моя близък за това.

Защо е важно да се казва истината?

Защото истината е нещо, което ни помага да продължим напред. Първо, ако не си зададем въпросите, които водят към истината, и после не си дадем откровените отговори за тях, мисля, че продължаваме да се въртим в един кръг на сляпо. Затова е важно да се казва истината, но не просто да се заявява, а да се поднася по един много фин и деликатен начин.

Защо избрахте такова заглавие за представлението? Избягали сте и от заглавието на книгата, не че има нужда да го повтаря. Как ще обясните „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта”?

Смешното е, че само хората от екипа го знаят цялото, защото то само по себе си е дълга фраза. Всъщност то е част от физична и математична задача, условие да се изчисли било то гравитацията, било то ъгълът, било то скоростта, когато пада. Това беше щастливо хрумване – ние много се чудехме за заглавието, хрумна ѝ на актрисата Елена Димитрова. Смисълът е, че когато човек се сблъска с такова препятствие в живота си, то е като сблъсък с трудна задача и мобилизираш всичките си сили, знания, дори любопитство към темите, за да се справиш с тази задача и да ѝ намериш решение. Затова ни се стори доста логично условието на една задача всъщност да отваря спектакъла.

Това е документален театър, дори чухме в края на представлението гласове на жени, които са минали през това, или чиито истории са част от книгата. Смятате ли да продължите в тази посока?

Това беше финал специално за варненската публика. Това е независим спектакъл на „Паник бутон театър” и независимият театър има привилегията да бъде работен отново и отново след всяка среща с публиката, което наистина е лукс, защото артистите и екипът сме съмишленици, и обратната връзка с публика ни дава много да израства спектакълът. И след едно наше представление стигнахме до извода, че има някаква недостатъчност на финала. Той е като епилог, разказва се как всяка от жените е преодоляла болестта и продължила живота си, но има някаква недостатъчност в този щастлив край и тогава дойде тази идея да чуем гласовете на реалните жени, които са прототипи на образите от книгата на Петя Накова. Успяхме да запишем само две от тях – предстои записването на останалите две. Мисля, че е много резонно на финала да се чуят реалните гласове, защото цялото представление е диалог между артиста, неговия артистичен свят и неговите екзистенциални вълнения, и битността на болестта, което е житейски детайл, нямащ много общ с изкуството – така изкуството влиза в диалог с живота.

Какво Ви се прави след този спектакъл?

На мен лично като режисьор много ми се посяга към класически, големи текстове, защото провокацията в авторските светове на актьорите е нещо прекрасно, което ще продължа по пътя си, но срещата с големите автори тепърва ми предстои. Наистина вече съм нетърпелива и готова за среща с класиката.

Независим театър ли държите да правите?

Не, аз не деля театъра на зависим и независим, а на добър и не толкова добър. Аз работя и в държавни и общински театри, просто в последните години се случва така, вероятно и заради избора на по-некомерсиални тематики. Уви, нашият държавен театър е завил в една доста комерсиална посока и затова се разминаваме с директорите на театри, но се надявам срещата с някой от държавните театри да се случи скоро.

Кога натискате „паник” бутона?

Когато има необходимост да се натисне, но с много голямо внимание, така че да не бъде напразно.