В „Есенен Великден“ поетът изследва малко по-задълбочено и болезнено темите, които са основни в неговата поезия, а и в останалите му текстове – липсата и отсъствието, неосъществеността, малките чудеса на ежедневието, пролуките, през които за миг проблясва отвъдното. Редактор на книгата е поетът и белетрист Емануил А. Видински, а художник-оформител Капка Кънева.
Сборникът „Запокитеност” включва първите пет стихосбирки на Петър Чухов, написани и издадени (с едно изключение) през периода 1995 – 2000 г. Събрани в общо книжно тяло, без нова редакторска намеса, но с нов, общ дизайн, отново дело на Капка Кънева, носител на наградата „Златна четка” за оформление на книга, те показват поетическите търсения на автора от края на миналия век, който съвпада с края на неговата младост. За тези, които познават Чухов само от стихосбирките му, издадени през новото хилядолетие, тази среща със сигурност ще бъде изненадваща.
Добре дошъл в студиото на предаването за култура „Гравитация нула” на поета Петър Чухов! Срещаме се отново след няколко години по повод двете ти нови книги и една годишнина, но може би годишнината не е важна?
Всичко е важно. Но, разбира се, е по-добре човек да празнува юбилейни числа на книгите си, отколкото на годините си.
А колко са числата на книгите ти?
В момента не са подходящи за празнуване на юбилей, защото станаха 17. Не са кръгло число, но 17 е доста особено число - не се дели на нищо. Може би това е интересното.
Нека да поговорим първо за сборника „Запокитеност” - той събира твои творби от 1995-та до 2000 година. Това са първите ти пет стихосбирки. Много ми е интересно и заглавието на тази книга. Думата „запокитеност” ти ли я измисли?
Всъщност аз си мисля, че тя си съществува като съществително от глагола „запокитвам”. Мисля, че съм я срещал, но всъщност аз имам едно стихотворение от последната от тези пет книги – „Провинции” й е името. Там вътре има и един цикъл, който се казва „Запокитеност” и в него има стихотворение „Запокитеност”. Така че тази дума доста добре изразява състоянието на поета.
Какво означава „запокитеност”?
Може би е по-добре да ви прочета стихотворението, за да разберете как аз го усещам:
ЗАПОКИТЕНОСТ
Защо са тези запалянковци крещят
прострелват часовете над главите си
поляните побягват автобусите след тях
а по тревата безвъзмездните момичета
това са трупове ми каза бързоходецът и сам
насън той пада като люспа в кладенец
опръскал е стените на живота си момче
е вече бебе после нищо
добре че сняг валя си пее утринта
с пресипнал глас на побеляла нимфоманка
в прозореца надниква автобусът с мъртъвци
през предното стъкло ме гледа майка ми
Та всъщност състоянието на запокитеност за мен лично е поетическо състояние, тъй като това означава, че по някакъв начин си извън суетата, извън тази гмеж, в която се случва ежедневният живот. Ти си запокитен някъде в такива пространства, които са до голяма степен отвъдни, до голяма степен мистични, самотни и именно писането на поезия, и, разбира се, всеки вид изкуство, по някакъв начин е реакция на тази запокитеност и всъщност се опитва да хвърли един мост, една нишка към мястото, от което е бил запокитен съответният автор.
Синоним ли е на „изгубен”?
Не. По-скоро в „изгубен” действието е субективизирано. Докато запокитеността идва отвън. По една или друга причина има външни фактори, които те докарват до това състояние. Всеки творец изпада в такова състояние, което наистина прекъсва за момент това негово битуване в ежедневието. Всъщност тогава става нещо извънредно, което нарушава този ред на ежедневието и се превръща в творчество.
Как се променяше писането ти през годините? Като си събрал първите пет книги, какъв извод си правиш?
Принципно 90-те години бяха време на експерименти. Преди да започна да издавам, аз вече имах подготвена една книга още от края на 80-те. Тя се казваше „Въжеиграч” и се радвам, че не успях, заради промените. Мислех да я издавам в издателство „Народна младеж”, но то беше ликвидирано. Мисълта ми е, че тази книга не се осъществи и аз съм доволен. В нея бяха предимно стихотворения в класически стил, защото аз горе-долу до 1989-та година пишех повече в класически стил, случайно, а не тенденциозно. Забелязах, че точно през края на ноември съм започнал да пиша основно в свободен стих.
Ще има ли втора част на този сборник?
Всъщност целта донякъде на този сборник е, че тези книги не могат да се намерят никъде вече, освен по разни антrкварни книжарници и в „Книжен пазар”. Аз исках да имам горе-долу цялата колекция свои стихосбирки и в момента ги имам. Ето сега на Алеята на книгата във Варна съм донесъл на практика всичките си стихосбирки, с изключение на една книга с хайку. Така че това да ги имаш в наличност всички тези книги и да можеш да ги предлагаш, това за мен е много ценно, тъй като голяма част от читателите ми, които са станали мои читатели през последните десет години, не са имали никаква възможност да прочетат и да имат тези първи книги. Сега имат тази възможност.
Наистина писането е било доста по-абстрактно за мен тогава, доста по-натоварено откъм метафори. Сега, в следствие на заниманията ми с хайку, е доста по-обрано, доста по-контролирано откъм метафори, няма я тази екстравагантност.
Сега слушах предишното ми интервю с теб през 2017 година. Там казваш, че преди си мислел, че писането за вечността е чрез абстракцията, а след това - по-скоро чрез конкретика. Поддържаш ли все още това мнение?
Да. Точно сега си спомних тези години от 90-те. Използвам такива думи, които няма да се променят столетия наред, като „светлина”, „мрак”. Все абстрактни думи. А не да използвам да речем „телефон”, „телевизор” и така нататък, които са твърде свързани с ежедневието и със съвременността. Но по-късно разбрах нещо, което според мен повечето хора така или иначе го знаят. Абстрактното по някакъв начин води до обедняване на текста. Тоест, когато човек използва предимно абстрактни думи, текстът му става беден. Докато конкретиката дава плът, тя дава богатството. Едно е да кажеш „дърво”, друго е да кажеш „бряст” или „орех”. И трето е да кажеш „Орехът, от който паднах, когато бях на шест години...”.
Това вече е история...
Да, така че постепенkо започнах да се опитвам да пиша по-конкретно, без да съм си изгубил стремежа към някакъв баланс между двете крайности. Всъщност направо ще прочета първото ми стихотворение от първата ми книга, което е изведено отпред. От 1995 година е, „Градината на слабата реалност” се казва книгата, а стихотворението е „Танцуващият камък”.
Той е неприкосновен
Неговият танц
е тайна
и остава съкровен
и недокоснат
от вулгарни сетива.
Танц
в самия себе си.
Живот
без сянката
на битието.
Същност,
неповикана от никого.
Недопустима
красота.
Тук веднага се вижда, че думите са „красота”, „същност”, „битие”, „живот” и дори „танц” в абстрактен смисъл, „камък” също в абстрактен смисъл, така че си личи този стремеж към търсене на вечното, който разбира се, е малко младежки.
И сега към новата ти книга - „Есенен Великден”. Първо, защо твоят Великден се пада през есента?
Най-лесно е да отговоря, че е защото навлизам в „есента на живота”. Но все пак се надявам, че ще имам Великден или велики дни. Всъщност това е точно тази особена меланхолия или носталгия, която все пак е свързана с някаква надежда, че нещата не са приключили и че би могло да има възкресение, въпреки тази есенна атмосфера , есенна съдба. Но може би ще е по-добре да прочета самото стихотворение, което аз не напразно съм извадил в отделен цикъл в края на книгата. Цикъл от едно стихотворение.
ЕСЕНЕН ВЕЛИКДЕН
Да бъде сряда или петък
или най-много четвъртък
мъглата току-що да се е вдигнала
и слънцето да открива нови територии
за своя смях
съдбата на сянката ти
да е неизвестна
животът да гледа на теб като на еднорог
и от това
да не те боли
Имаш ли нови територии за откриване в литературата?
Разбира се. Повечето територии в литературата са, лично за мен и за много хора, неоткрити. Това, че няма нищо ново под слънцето е според мен един измъквачески афоризъм. Опит човек да се оправдае, че или той не може да види и открие новото, или пък просто го мързи да го направи.
В каква посока ти се иска да търсиш?
Макар че никога не съм писал много дълги стихотворения, покрай работата ми с хайку опростих изразния си език и често пиша съвсем кратки стихотворения . Обикновено ги пускам във фейсбук . В предишните ми две книги с поезия „Сбогуване с нарцисизма” и “Addicted” съм ги редувал. Там имам много по-кратки стихотворения с по два, по три реда, с по четири. Например в „Сбогуване с нарцисизма” имам едно, което се казва „Най-краткото любовно стихотворение”: „Не.” Достигнал съм до някаква такава гранична ситуация твърде много да опростя нещата. И умишлено в тази книга почти нямам толкова кратки стихотворения. Там са с поне по 5 до 6 реда, а повечето са и по-дълги. Целта ми е да успея да пиша по-разгърнати стихотворения, защото аз харесвам такъв тип писане, но за мен е трудно, защото съм малко по-нетърпелив, а може би и ленив. Защото, за да се изработи едно по-дълго стихотворение, трябва повече и време, и усилия, и работа. Така че сега целта ми е да намеря време и нагласа, защото то е и до нагласа.
Още нещо ще прочетеш ли?
Да. Прочетох последното. Сега ще прочета първото. Книгата има два цикъла – „Неделна проповед” и „Вместо финални надписи” и трети, както вече казах, „Есенен Великден” от само едно стихотворение, но това, което сега ще прочета, е изнесено преди циклите. Нещо като въвеждащо стихотворение. „Още седмица лято и после какво?” се казва стихотворението.
ОЩЕ СЕДМИЦА ЛЯТО И ПОСЛЕ КАКВО?
Ще ни захлупи пак
красивата баналност
на есента
ще се превръщаме
в метафори
на себе си
в изящни неудобства
в грейнали пространства
на липсата
отнякъде
ще духат ветрове
но няма да ни носят
нищо
а ще ни отпращат
в неуместни възрасти
и пълнолетието пак
ще се отдалечава -
бяла лястовица
в тъмен сън
зад който чака
слънцето
на зимата
Понеже ти каза, че споделяш много във фейсбук, точно от там извадих нещо отпреди може би 12 часа, което много ми хареса:
Ще напиша ли някога
стихотворение
което да ходи
по вода
Вероятно нямаме отговор на този въпрос?
Да. Това всъщност го написах снощи. А един от коментарите отдолу беше: „Ами че твоите всичките са такива.” Нещо, което приятно ме изненада. Макар да нямам точно това усещане, някой друг има това усещане, което никак не е малко.
Петър Чухов (1961, София) е автор на 11 стихосбирки, три книги с проза и книга за деца. Творбите му са преведени на 20 езика и публикувани в над 20 държави. Носител на много награди, сред които Наградата на музея „Башо“ в Япония, „Славейкова награда“, „Иван Николов“ за най-добра стихосбирка, Специална награда „Развитие“ за нов български роман, Голямата награда за SMS поезия, „Златен ланец“, „Магията любов“, Национална награда за лирика „Иван Пейчев“, номинация за международната литературна награда „Балканика“.
Участвал на фестивали и четения в Словакия, Северна Македония, Япония, Хърватия, Словения, САЩ, Литва, Швейцария, Румъния, Унгария, Германия, Швеция, Турция, Албания и Русия. Пише музика и текстове, свирил и свири в различни рок групи, а с групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“ представя стихотворенията си.
Член на Управителния съвет на Българския ПЕН.-център, Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“, World Haiku Association и Musicautor.
Няма яснота ще им бъдат ли върнати парите за билети за фестивала VARNA BREEZE by EXIT , обявен преди откриването му за безплатен. Това сигнализираха в редакцията на Радио Варна Янка Димитрова и Екатерина Минчева . Те разказаха за безплодната си комуникация с продавача на билети от една страна, с организатора от друга и с община Варна..
Нова, изключително голяма и опасна пандемия, се задава – този път с още по-мащабни последствия за обществото и за здравето на хората – пандемията от родители, които безконтролно дават електронни устройства на децата си. Вредата от дисплеите върху детската психика и развитие е толкова огромна, че често здраво дете, повлияно от дисплеи, се диагностицира..
Отпуснатите от държавата 30 млн. лв. за изграждането на стадион "Варна" e решение, подобно на случая с пловдивските отбори „Ботев“ и „Локомотив“. Тази аналогия направи общинският съветник от ГЕРБ/СДС Иван Портних, който в обзорното предаване "Позиция" коментира, че Варна заслужава да има градски стадион. Според него, нямат основания тревогите на..
В Деня на народните будители Варна е домакин на авторската идея на Радослав Първанов - "Счупената вяра". Проектът представя 20 фотографии на Радослав Първанов, които целят да разкажат и покажат историите на изоставени православни храмове. Експозицията ще бъде открита от 18.30 часа в Морско казино и ще остане там до 21 ноември. Изложбата ще..
Връх Ботев не е от най-високите. Разбира се, че е първенецът на Стара планина, но в сравнение с върховете в Рила и Пирин изостава като височина. И въпреки това е по-лесно да се качите на Мусала и Вихрен, отколкото на връх Ботев. Защото няма преход, който да е по-кратък от 5 часа. Независимо дали изкачването е от Южна или Севена България. Въпреки..
Веско Ешкенази и Плевенска филхармония с диригент Георги Милтядов ще зарадват варненската публика на 1 ноември. Концертът е част от тазгодишното турне „В света на музиката“ и ще се състои в зала 1 на Фестивален и конгресен център. Специално участие в този проект има Вероника Тодорова, позната като „вълшебницата на акордеона“ на световните музикални..
Те са хора със свободен дух, правят музика и свирят за всички, на улицата. Триото Magic Street Jazz Varna срещнахмe в Морската градина, до Слънчевия часовник, привлечени от тяхната „боса нова“. Стефан, Владо и Александър с лекота говорят за музика, а триото, което изненадва варненци и гости с красив звук, излят от душите им, е в отворен..