Стефан Ранов: "Ако ти предстои да направиш нещо, направи го с цялата си душа"

"Едно е да четеш историята на Западните покрайнини, да минеш по наложената граница, разсичаща села и фамилии, друго е да съпреживееш личните истории, сблъсъка между родовото минало, категоричното настояще и избора в неясното бъдеще. Историческият роман на Стефан Ранов "На крачка пред себе си" е за границите около нас и вътре в нас. За границата, като географско понятие, за границата, която разделя семейства, родове, народи или събира семейства, родове народи. Едни я пресичат, за да останат българи, други - бягат от българи, винаги на крачка пред себе си, те са отвъд преди да са тръгнали."

Господин Ранов, четвърта книга „На крачка пред себе си”, преди да кажем за какво става въпрос, по някакъв начин свързана ли е с другите три?

Не, нито една от тях не е свързана с другата. Първата бяха 50 миниатюри, после беше един сборник за освобождението на Варна- 20-годишно проучване за биографиите на опълченците. Тя беше предвидена в съдружие с покойния професор д-р Велко Тонев и също покойния Сашо Стоилов от музея за Възраждането. Оказаха се 101 възрожденци и поборници свързани с Варна. Третата беше малко закачлив разказ за днешните българи на гурбет в Италия.

Италия се споменава и в новата книга „На крачка пред себе си”.

Да. Италия се свързва дотолкова, доколкото Триест по това време е един независим, неутрален град, който през Втората световна война е бил предмостие на дебаркирането на английските и американските войски. И там, след това, тази инфраструктура, която е изградена от корпусите, се използва за лагери на бежанци от Социалистическите страни.

Да споменем „На крачка пред себе си”. Това е роман, описващ историята на Западните покрайнини, живота около граничната бразда няколко години след края на Втората световна война.

Тези Западни покрайнини са една дълбока рана в българската история. Още 1830 година Сърбия проявява претенции и завладява селища покрай Тимок, и се спуска надолу чак до Кюстендилско, има претенции за града. И сръбското владение продължава до 1879 година. След много дипломатически опити сърбите не се отказват да освободят тези земи, прилежащи преди време на България и тогава руските войски просто ги натирват. Сърбите и те заминават. След това, 1940-1941 година, съгласно споразуменията с Германия, там е установена българска администрация и до 1944 е българска администрацията. През 1947 година е Парижкия договор, един много черен договор.  Даже тази граница я наричат „Черната граница”. Още преди комисията, която трябва да реши къде точно да мине границата, сръбските войски на 6 ноември 1947г. влизат и брутално превземат отново териториите. Тогава 25 села са разсечени от границата. Малко условност има в това, но действително е така. Бащата на мой приятел каза, че границата минава през църквата.

Да, входът - в Сърбия, олтарът - в България.

Точно така. И той каза: „Аз, като вляза в църквата, знам на кого да се моля - на Господ, той е един. Ама, като изляза отвън, не знам на кого да се моля”. И има много репресии тогава. Над 300 души са убити до 1930 година в опит да пресекат границата.

В книгата се описват тези случаи на пресичане на границата. Доколко тя е достоверна от историческа гледна точка и до каква степен има художествена измислица?

Старал съм се максимално да бъда до автентичното, до истинското, но все пак става дума за роман. Не всички имена са едно към едно, освен това някъде има и условности, не за да го засиля, а защото така съм го усетил, за да се хване така атмосферата на това време. Така че нямам претенции за нещо автентично. И все пак е част от историята. Това, което е там, то е лично преживяното и видяното от тези хора.

Това истински, реални хора ли са били?

Да. Това убийство в кръчмата през прозореца е факт. Бягството на двамата съученици, имената им са сменени, но на Лозан името е истинско. Те са били бранници преди това. И там, при кооперирането, той се сбива с партийния секретар и интернират родителите му, и той е принуден също да бяга. Това също е едно към едно. Че той е служил в Американския корпус в Шпайер, в Германия, също е вярно. С комитета „Свободна България” на Г. М. Димитров. Много са били тогава. Скоро почина Илия Консулов, пишеше, че е най- богатият българин в Щатите. Той разказваше как е бягал с жена си с един мотор през границата. Стига до границата, хвърля мотора и пешком избягва. Много са тия случаи. Виж, има доста сериозни елементи от историята, но те са пресъздадени така, както са ги усетили хората. Не е документалистика.

Как са събирани тези истории?

Разкази, документи.

Лични срещи имало ли е?

Да, да, аз познавам доста от хората, които са ми герои. Някои са ми и роднини, Лозан например ми е вуйчо. Има и документи. Документите са например прокурорската заповед, с която баща ми е трябвало след интернирането на тъста и тъщата му в Ямболско...

Йосиф и Дона.

Да, имената им са истински. Те са интернирани в Коневец, Ямболско. И има една прокурорска заповед - ако той не си осигури държавните доставки, защото не е член на ТКЗС, следва задържане. И баща ми е бил заплашен с това, затова се връща и почва да работи там. А председател на Коньовското стопанство е Горуня, Иван Тодоров, но аз го кръстих Тодор Иванов. Знаеш, Горуня е онзи, който правеше преврата срещу Тодор Живков. Но той е бил действително с много голям авторитет, много са го уважавали хората. Това е от спомени на покойната ми вуйна, която беше интернирана в конезавода.

Всичко ли е събрано в този роман, всичката тази история или останаха още?

Не, не всичко е събрано. Даже в момента дълбая. Босилеградско има едно село Доганица, където е избягал друг клон, пак такъв, но там той бяга с цялата си фамилия. Изобщо тия Западни покрайнини, това разделяне на хората един от друг, разпиляването на рода... Може би ще се говори за него в справочниците, но самата атмосфера, самото преживяване, предполагам, че ще остане като предание от поколение на поколение и там е истинското съпреживяване. И целта на това е, че най-добре ще се усети тяхното преживяване чрез личния им разказ, през личния им поглед.

Каква е основната поука всъщност на този роман? Да не се забравя историята, да се помнят фактите, да стъпим на някаква основа, за да градим по-добро бъдеще?

Нямам такива намерения, но идеята ми беше следната - не за доброто бъдеще, а че не бива да се забравя миналото, което, нали казват, че било основа за добро бъдеще, но дай Боже! Идеята е тази, че това нещо, с преживяването на тия хора, трябва да се знае, трябва да се помни това нещо. И когато се тръгне по личния им път, тогава става истинско, защото тия двете сюжетни линии, които вървят, хронологично има развитие в цялото повествование и това развитие извежда, както виждаш, има добър край с бежанците. Значи човек, когато иска нещо да го направи, го прави. Идеята е тази, че в един момент от нашата история, границата вместо да ограничава, се явява спасение за някои.

Интересното е, че едни бягат към България, други към Сърбия, към Югославия тогава.

Едни бягат, за да бъдат българи, други бягат от българи. Това е основната идея.

Ами то нищо не се е променило май и днес.

Ами, да. По различно е, сега се ходи на гурбет, правят се пари, връщат се отново. А тогава се е стреляло по границата. И тогава, и сега идеята е била една - човек да отстоява. Този, който идва и иска да влезе в България, той отстоява, той иска да е българин. И Иван Сърбина, ако му викат в България, там му викат Йован Бугарино. Те са му сменили името, забранили са му да ходи в църквата, училището. И той казва: „Ами те като ми вземат името, като ми вземат миналото, аз живял ли съм изобщо?” Като няма своето минало, той казва: „Аз не съм живял” и затова иска да дойде в България. А обратно, които отиват нататък, на тях пък им вземат имотите и следват едни страхотни преследвания, той пък казва: „Ами спасението ми значи е от другата страна.” Това е границата. А „да си крачка пред себе си”, дузина ме питаха какво е това заглавие. Това значи, че това, което предстои да направиш, ти трябва с душата си, с всичките си клетки, да си готов, да го направиш.

Да вярваш в него.

Именно. Да го преживееш предварително. Да бъдеш там преди да си тръгнал - това е смисълът на това. И, дай Боже, мисля си, че действително, когато нещо предприемаш, би трябвало, като го почваш, да го почнеш с цялата си субстанция и душа.

Да вложиш всичко в него.

Да, тогава ще стане.

Следващо произведение, по какво работи Стефан Ранов в момента?

Има един много особен човек, покойник, той много не се съобразяваше с всички околни. Те го търсеха и го мразеха. Търсеха го, защото имаше златни ръце, а го мразеха, защото беше ексцентричен, затворен, не обръщаше внимание на никого, даже на старини. Той почина като маргинал - пусна една дълга коса, сложи едно сомбреро, почна да ходи скъсан, истински маргинал беше станал. И това е само, защото той не се интересуваше. Камю ги нарича „абсурдния човек”. И той е точно от тия абсурдните хора - никога не мисли за утрешния ден, а в същото време те имат много потенциал. И той се откъсва и големият конфликт е вътре в него, там е абсурдът. И тоя абсурд се явява не защото той го носи, той е сигурен в това, което прави, което е, но абсурдът се явява, когато се срещне с околната среда, там се явява той, когато среща неразбирането. Някои хора конформистите веднага се съгласяват, огъват се, но той казваше: „Не!” Например той получава едно наследство от шест хиляди лева. Взема парите, влиза в кръчмата, слага ги на масата и тия пари няколко вечери в кръчмата, докато не се изпият от цялата кръчма, няма затваряне. Накрая са пили мастика с лимонада, защото свършило пиенето, а РПК не доставя стока, кръчмарят не може да си поръча допълнително, не е по график.

За него ли е следващата книга?

Да.

Как се казва?

„Абсурдният човек".

А как се казва самият човек?

Името му е Станчо. Много прозаично.

Станчо, Абсурдният човек.

Да. Абсурдът Станчо.

Интервюто със Стефан Ранов можете да чуете в звуковия файл.