Размер на шрифта
Българско национално радио © 2025 Всички права са запазени

Валерий Пощаров: Когато поставим в рамка една реалност, тя добива смисъл, добива значение

Фотографът Валерий Пощаров си е поставил нелеката задача да възстанови връзката между баща и син. С проекта „Баща и син” той обикаля страната и снима възрастни бащи и техните синове. Защо? Какво го провокира? Каква е историята зад проекта разказва самият Валерий Пощаров пред Мартин Николов.

Разкажете ми за тази ваша идея да снимате възрастни бащи с техните пораснали синове.

Това е една много актуална тема, защото това са едни много изконни човешки връзки, още откакто свят светува. Но колкото и да е странно, всъщност това е една от най-малко застъпените теми в изкуството като цяло. Не говорим за българското изкуство, нито дори само за живописта и визуалните изкуства, а за всички изкуства, дори и литература, поезия. Връзката между баща и син остава една енигма. И синът, по един или друг начин, често прекъсва тази силна връзка и се еманципира, тръгва по своя път като всички деца. Но това, което провокира създаването на този проект, беше нещо интересно само по себе си и поради тази причина започнах с тезата, че е актуален проект. Защото покрай цялата ситуация около епидемията, много хора трябваше да преустановят тази близост. Самият аз не можех в продължение на една година да заснема един портрет, който исках да направя, който да започне тази серия- портрета на моя дядо, който е на 96 години, и баща ми. В този период, когато това не можеше да се случи, съвсем случайно се озовах пред една къща, която провокира интереса ми по съвсем друго естество. Изкарах камерата и тръгнах да композирам нещо, а в този момент от къщата излязоха мъж и жена. Жената буташе мъжа на инвалидна количка, той й каза нещо, тя бързо влезе в къщата и след малко излезе, държейки в ръцете си един рамкиран портрет на млад мъж. Дойде при мен и ми каза: „Имахме един-единствен син и той почина преди осем месеца. Мъжът ми ви видя с камера и много иска да му направите портрет със сина му. Това беше знак, който наистина ми подсказа, че тази серия трябва да се случи, тези портрети трябва да бъдат направени. Те са далеч от конкретиката на отделните личности, които изобразяват, те са един събирателен образ на отношенията и на поколенията, които се разминават. Това е нещото, което поставя интересни въпроси пред мен самия. В голяма степен не е просто фотографски проект, а е желание да изследвам темата, да стигна по-далеч от чистия визуален образ и да усетя вълнението, което всички тези хора пред камерата изпитват. Защото действително много от тях, въвлечени в идеята, за първи път се хващат за ръка от десетилетия.

И е много повече от само една снимка?

Да, това е преживяване, усещам, че хората го осъзнават по много специален начин. За тях това не е просто една снимка, а е един акт, който символизира връзката между поколенията.

В началото казахте, че поколенията се разминават, но явно се срещат във вашите фотографии.

Самият аз изпитвам огромно удоволствие да открия това, което се случва във въздуха и енергията, която се обменя. Все пак тази връзка винаги стои някъде, дори в един по-латентен вид. Красиво е да видиш двама човека, които са вече зрели възрастни и всеки е тръгнал по своя път, как отново намират начин да хванат ръце - пряко и преносно. Много често, когато ги помоля да хванат ръцете си, се отключва нещо абсолютно непредсказуемо дори когато те предварително са знаели за това като концепция. Трудно се контролира толкова силна енергия и емоция и може би не е необходимо. В същото време забелязвам как обикновено синът е този, който изпитва първи някакво чувство на свян, неудобство. А бащата винаги го хваща с лекота, защото той винаги ще бъде неговият син.

Синът се превръща в малко дете.

Да, но с един друг поглед от времето, с една осъзнатост, с едно равновесие, с едно признаване на другата страна.

Колко голям е този проект? Предполагам, че няма да са 10,15,20 фотографии.

Бих отговорил, че това не биха били 10,15,20 фотографии, а биха били 10,15,20 години. Това е нещо, което възнамерявам да правя в дългосрочен план, не е първият проект, който реализирам в такъв дългогодишен мащаб. Наскоро приключих 15-годишен проект свързан с Родопите и последния човек на Родопите. Надявам се все още да попадат тези хора, които са на снимките, на хората, които посещават тази планина. Защото действително това беше един от проектите, за които отделих много време,  и съм щастлив, че успях да хвана последните белези на една цивилизация, която си отива.

Колко далеч сте готов да стигнете, за да направите кадъра, който ви трябва за проекта баща и син?

Една фотография за мен не е по никакъв начин самоцел. Мисля, че това, което се случва пред обектива, е нещото, което трябва да бъде увековечено по някакъв начин. Фотографията е само средство, което да материализира нематериалното. Така че по никакъв начин не си представям, че действителността трябва да се насилва, а човек трябва да се довери на реалността. Това е голямото вдъхновение, което ми дава фотографията, не само от гледна точка на изкуството, а също така от гледната точка на живота. Защото това е едно изкуство, което много разчита на истинността. Трябва да имаме тази смелост и да се доверим на реалността и да приемем това, което е пред нас, и да се научим да го обичаме. Да изградим връзката си със света такъв, какъвто е, без да искаме на всяка цена да го променяме. Мисля, че тогава много повече бихме осъзнали нашето място в този свят.

Но вие с този проект променяте реалността. Сам казвате, че хората, които снимате, се променят, като ги накарате да се хванат за ръка.

Мисля, че по-скоро показвам един аспект на реалността, който много често пропускаме.

Кой е този аспект, който остава в страни от съзнанието ни?

Повечето пъти това са всъщност нещата, които виждаме всеки ден, но не им отдаваме достатъчна значимост. На практика фотографията е може би един от най-удачните инструменти да предаваме значимост на незначителни неща. Всъщност нищо няма стойност преди ние да се намесим. Когато поставим в рамка една реалност, тя добива смисъл, добива значение.


БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
ВИЖТЕ ОЩЕ

Нордкап - краят на света трудно може да бъде описан

Като края на света - това е най-краткото описание за Нордкап, най-северната континентална точка на Европа. Трудно може да бъде описано с думи усещането да достигнеш и стъпиш на върха на носа, надвесен над Баренцово море. Това разказа в предаването за туризъм и приключения "Хоризонти" Бисер Тинчев, след като за втори път покори крайния север на Стария..

публикувано на 06.06.25 в 08:25

Niels Löffler (ORDEN OGAN): Трябва да харесваш това, което правиш. Иначе просто си губиш времето

Интервю с Niels Löffler (ORDEN OGAN) Малко повече от два месеца остават до мащабния „Мидалидаре – Рок в долината на виното“. Датите са 11-13 юли. Големите хедлайнъри - MANOWAR, W.A.S.P. и Alice Cooper. Но в случая ще стане дума за една от съпорт групите в лицето на ORDEN OGAN. Немската метъл банда ще направи първи концерт в България именно в..

публикувано на 06.06.25 в 07:25
Даниела Цочева - инициатор на проекта и Йоана Василева - участничка

Ателие за драматургично писане: Тийнейджъри от Варна разказват свои истории

Първото по рода си Ателие по драматургично писане с участието на талантливи гимназисти от Варна е към своя финал. 20 млади автори, разпределени в два класа с ментори Захари Карабашлиев и Мария Касимова–Моасе, работиха месеци наред върху свои оригинални драматургични текстове. Финалът е повече от обещаващ – сценично четене на 5 юни от 17:30..

публикувано на 05.06.25 в 07:00

Изложба "Какво сънува водата" представя Христо Йотов във Варна

 До 1 юли галерия „Папийон“ представя новата самостоятелна изложба на художника Христо Йотов, озаглавена „Какво сънува водата“.  С тази експозиция Йотов поставя във фокус онова, което все по-често липсва в модерното изкуство, генерирано от изкуствен интелект – чувствата . „В изложбата има любов, хумор, има и неприязън. Това са емоции,..

публикувано на 04.06.25 в 07:00

Младият актьор Симеон Дамянов: Ако и един зрител излезе от театъра с една идея по-избистрено съзнание, свършили сме си работата

Шекспир е казал, че светът е сцена и всички ние сме актьори. Така е, но някои са актьори професионално, на театралната сцена, като Симеон Дамянов, който е част от столичния Театър "Българска армия". Варненци имаха възможност да го гледат в ролята на Марцел в спектакъла "Хамлет", с който беше открит Международният театралния фестивал "Варненско лято"...

публикувано на 03.06.25 в 11:21

Тангото се ражда в прегръдката

Връзка. Ако с една дума трябва да се опише тангото, то това е именно връзка. Етимологията на танго може да се търси и в термина „тангента“, т.е. като допирателна, като допир. Връзка между мъжа, жената и музиката – това са трите елемента, които формират танца танго. Това каза Радослава Ангелова, преподавател и тангера в Танго школа Corazón,в..

публикувано на 03.06.25 в 08:00

Актьорите Ели Колева и Ясен Атанасов за "Хамлет": Всеки ден се питаме "Да бъдеш или да не бъдеш"

Международният театрален фестивал бе открит снощи с постановката „Хамлет“ на Театър „Българска армия“ и под режисурата на Стоян Радев. Трагичните герои на Хамлет и Офелия са изиграни от Ясен Атанасов и Ели Колева. Това е най-краткият и най-разбираем "Хамлет", казаха актьорите в предаването на Радио Варна "Новият ден". Младата актриса споделя, че си е..

публикувано на 02.06.25 в 11:13