Приказка за надеждата или да спасиш лешояд

По-голямата част от съзнателния си живот Ивелин Иванов посвещава на лешоядите.

Онези впечатляващи и красиви хищни птици, които по времето, когато започва тази изпълнена с предизвикателства и понякога с разочарования история, в България се броят на пръстите на едната ръка.

Няколко десетилетия по-рано няма село, град или местност, където, когато умре селскостопанско животно, да не видите ята от лешояди. И то от всичките четири вида - белоглав, черен, египетски и брадат, които са обитавали Балканите, и които преди 100-тина години са били обичайна гледка. 

Но преди 30 години - когато Иванов е ученик във ветеринарния техникум, нещата са много, много различни. 

Изчезването на лешоядите не само в България, но и в цяла Европа започва около средата на 20-ти век. В основата на всичко е стрихнина - една от най-тежките отрови, както и странното разбиране за "непотребността на хищниците".

"Под ножа", метафорично казано, попадат не само лешоядите, но и орли, соколи, вълци, гризачи... 

Интензификацията на земеделието и желанието за повече зърно стига дори до там, че дълги години в България, за да станеш ловец се е изисквало да представиш и доказателство, че си убил хищна птица.

А за поколенията от 80-те и 90-те години, особено родените в градовете, лешоядите се превръщат просто в литературни персонажи на различни автори или от фолклора.

Няма данни колко точно са убитите хищни птици, вкл. лешоядите в резултат на устрема на социалистическата ни държава. Предполага се, че са няколко десетки хиляди, а може би и повече. 

Когато учените започват да се усещат - през 60-те и 70-те години, че лешоядите изчезват (според различни оценки до около 99 на сто от европейската популация), вече е почти необратимо късно. А възстановяването на един вид в съвършенството на природата е далеч по-трудна работа. 

В края на 80-те години и началото на 90-те години у нас се наблюдава първата група белоглави лешояди. Колонията е от само 3 - 4 двойки в района на Източните Родопи. В Стара Планина и останата част на страната няма оцеляла нито една птица.

За Ивелин Иванов и колегите му, връщането (т.нар. реинтродукция) на лешоядите в България се превръща в мисията на живота им и началото на трудно, дълго и продължаващо пътуване на надеждата. Надеждата, че тези великолепни и неразбрани от нас птици, отново ще кръстосват небето над България.

И тъй като връщането на хищните птици е крайна точка в хранителната верига, първата стъпка е възстановяването на няколко други популации. Сред тях и каракачанската порода овце. Почти изчезнала по него време, днес, само стадото на природозащитната организация "Зелени Балкани", които заедно с Българското дружество за защита на птиците и Природен парк "Сините камъни" работят по проекти за ново бъдеще за лешоядите в България, наброява над 200 животни.

Отровите все още са риск за оцеляването на лешоядите, казва Ивелин Иванов. Само преди няколко години така загива почти цялата популация на лешояди в Кресненското дефиле. Проблем се оказват и стълбовете на електропреносната мрежа. Опасения има и за перките на ветрогенераторите, особено в районите на Сливенския Балкан, но и около Калиакра на пътя на прелетните птици Via Pontica.

Лешоядите - с частично изключение, са сред малкото видове птици, които използват въздушните течения и нямат точно определен прелетен път. Размахът на крилата им може да достигне до два и половина - три метра. Не нападат домашни и диви животни и се хранят само и единствено с мърша.

Високото pH в стомаха им им позволява да се справят не само с тъканите и костите, но и с доста причинители на заразни болести като антракс, чума, бруцелоза. Това именно ги определя и като санитарите или чистачите в природата. 

Снасят средно по едно или две яйца и отглеждат по едно-единствено малко, и то не всяка година. Размножителният им период започва късно - при някои видове дори след осмата година, а това допълнително спъва оцеляването им като вид.

Летят много и дори в рамките на ден могат да изминат стотици километри.

Днес, всеки един представител на вида се следи с предавател - чип с номер. Така чипирани в България лешояди могат да се проследят до Турция, Полша, Хърватска, Украйна, Израел и дори Саудитска Арабия. Доказателство за "скитническия им характер" в младежките години. Скитосването на лешоядите има своето еволиционно обяснение - така се постига обмен на гени. В противен случай популациите биха се изродили.

Един от нашите лешояди - Рига (по името на зоопарка в латвийската столица) обаче дава истинска надежда за бъдещето не само за българските, но и за европейските популации. Причината - последните две години той достига от Източните Родопи "с две нощувки - в Хърватска и Словения", до Алпите, изминавайки повече от 800 км. в рамките на всеки ден.

Не е достатъчно само да възстановим вида. Голямата ни надежда е един ден да свържем Иберийските и Балканските популации, разположени в двата края на Европа.

Освен с подвига на лешояда Рига, българският екип се гордее и с т.нар. си изкуствено гнездо. Иновационна методика за отглеждането на лешояди и последващото им освобождаване. Класическият начин е това да става в т.нар. волиери - специализирани клетки, където птиците прекарват по една - две или повече години.

Въпреки, че колониите от лешояди се увеличават, птиците не са достатъчно, за да се разселят по естествен път, уточнява Иванов. Затова от екипа на "Зелени Балкани" и в рамките на проекта им за завръщането на хищните прици у нас, използват методика, доказала успеха си във Франция, Испания и Австрия.

Вземат се птици от големи колонии - като тази в испанските провинции Навара и Екстремадура, където има около 27 хил. представители на вида или изпюпени в зоопаркове и се настаняват във волиерите. В България има четири такива - във Врачанския Балкан, в Централен Балкан, природен парк "Сините камъни" край Сливен и в района на Котленска Стара планина.

Преди да стигнат до волиерите, лешоядите изминават средно по около 4 000 км. по пътищата на Европа, в клетки в бус. След няколко часа пътуване миризмата в буса се уеднаквява, разказва още Ивелин Иванов. 

Освен Рига, лешоядите в България носят имена като Сливен, Острава, Ултрон, Екстремадура, Боян (на алпиниста Боян Петров), Мрак, Пламък, Ренегат...

Част от тях са кръстени на районите, откъдето идват, а други носят име избрано от осиновителите си, в рамките на възможност, която природозащитниците дават. Оплетени в електропресната мрежа, отровени или простреляни от бракониери, за жалост част от тях вече не летят. Разбира се, не всички лешояди имат имена. Колкото повече стават, толкова по-рядко птиците се кръщават, а и няма да стигнат имената.

Понастоящем у нас могат да се срещнат белоглави и черни лешояди, както и значително по-малко като брой представители на египетския лешояд. Връщането на брадатия лешояд все още е мечта.

Когато от "Зелени Балкани" започват да работят върху идеята за новото бъдеще на лешоядите в България, такива се оказва, че има само в планините на Навара и Екстремадура, островите Корсика и Крит, както и няколкото двойки в българската и гръцка част на Източните Родопи.