"Черните обувки" на соца

Варненската поетеса Десислава Неделчева издаде своя първи роман „Черните обувки“.  Роман, който разказва за времето на социализма през очите на едно подрастващо момиче. Написана е с особена дистанция и отстраненост, макар да става ясно, че до голяма степен е автобиографичен. Формата на дневник, полудокументалността и конкретните имена на реални хора, смесени с фикционални моменти, оригиналните решения на отделните глави, споени в едно цяло, прави книгата необичайна и динамична. 

Тази книга е твърде лична. Думите в нея са така сгъстени от напрежение, че една да махнеш или да добавиш, ще стане късо и ще изпепели преживявания свят. Авторката на думите е поетеса и макар че тази книга е в проза, за нея дори интервалите между редовете продължават да са от значение.
Тази книга е като айсберг – на повърхността, тоест изказаното в нея е много по-малката част. Далеч по-голяма е частта на премълчаното, задрасканото, отхвърленото. А премълчаното понякога е премълчаване, друг път е забрава. Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.

„Щастлива и тъжна“ е другото име на тази книга. Ин и ян, бялото и черното се борят в душата на героинята, преливат едно в друго, едното расте, другото намалява, после обратното и така до безкрай. По-точно – докато героинята съзрее.

На тази книга ѝ е забранено да обяснява, да посочва в прав текст нещата, да ги клейми и анализира. Може само да бъдат влюбени – и героинята, и тази книга – в това или в онова момче, в тази или в онази част от живота и в цялата литература...

Чавдар Ценов

Десислава Неделчева е родена през 1973 във Варна. Завършва „Българска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Печелила е много национални награди за литература, сред които конкурса „Веселин Ханчев“ през 1996 г. Автор е на книгите „Прози в края на века“ (1998) и „Източно време“ (2012), както и на стотици статии с литературна критика във вестниците „Култура“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сайта „Портал Култура“ от 1991 г. насам.

Много ми е интересен фактът, че Десислава Неделчева след толкова много поезия, която написа, публицистика, литературна критика,  сега представя първия си роман, наречен „Черните обувки“. Явно много е напирал този текст да излезе и то точно под тази форма. Какво те подбутна? Къде беше импулсът?

Книгата е на основата на един автентичен детски дневник, който аз имах и който е воден от едно момиче на 12 години. И понеже този материал отлежаваше дълги години при мен, дълго време не смеех да се допра до него, защото миналото ме засмукваше и аз влизах директно в онова време и после трудно се измъквах обратно. Така доста години минаха, допреди десетина, когато се осмелих да отворя, и реших, че това, което е оставено в дневника, е много ценно. Аз го влачих някак си, стоеше зад гърба ми и  и по някакъв начин ми е тежало и просто исках да го направя. Нямах претенции към формата, просто исках това нещо да излезе от там по някакъв начин. През 2003-а отидох на един Фестивал на козето мляко в Бела речка и там през една игра на един психолог, който дойде да търси нашите спомени от соца, тази история излезе. Историята, която е била дълбоко в подсъзнанието ми -  за черните обувки.  Освен от дневника историята изскочи и през една скица, която си надрасках по време на играта. Спомних си го.

Какво има толкова в този дневник? Каква е тази история, направо звучи мистериозно.

Дневникът са преживяванията на едно момиче в пионерската организация - едно момиче активистче, по тогавашните правила. Социално активно - влиза в най-различни дейности, ходи на международни бригади. Отвъд всичко обаче напира неговата чувствителност и по някакъв начин всички тези активности се пропукват от една линия, която накрая изкристализира в някакъв своеобразен бунт на това дете  в хода на неговото съзряване.

А историята за черните обувки, която си спомних 18 години по-късно при едни неочаквани обстоятелства е за пребиването на това дете в пионерския лагер в Ястребино. Там то е определено да бъде асистент на знамето в един бутафорен сбор, който трябва да се изиграе, но детето няма черни обувки, а неговите са светлосини.

От двеста души в лагер е трябвало да намери такива обувки, но не успява и бива порицано от ръководителката пред целия строй. Детето дори не успяло да се разплаче. До такава степен унижението е тежко, с това крехко съзнание.  То пише писмо до майка си и татко си. Те идват. Подписват се за два часа, но  таткото казал: „Стига глезотии – оставаш“.

Какво влачи тази история след себе си?

Това искам да разбера, написвайки тази книга. Защото очевидно това нещо ми е тежало през всичките тези години, било е по някакъв начин важно и сега, когато го извадих на бял свят, се чувствам облекчена.