Поетесата Камелия Панайотова: Винаги съмнението ни движи напред

23-годишната поетеса Камелия Панайотова спечели голямата награда от 12-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”, който се провежда в Пловдив. В надпреварата участваха 98 кандидати. Наскоро тя бе удостоена със специалната награда за поезия в Националния конкурс на името на Георги Черняков.

Камелия Панайотова е едно от най-новите имена в българската поезия. Тя е родена в Провадия. Завършила е Природо-математическата гимназия във Варна и Английска филология във Велико Търново. Преди година в предаването за култура „Гравитация нула” представихме дебютната й стихосбирка „Човекът, който си тръгва”. Камелия споделя, че не е на "ти" с организацията по кандидатстването в литературни конкурси, но има добри приятели, които й помагат.

Случайни хора се сещат за мен и ми пращат за някой предстоящ конкурс, обясни тя.

За конкурса за поезия „Добромир Тонев ” творбите трябва да бъдат изпратени по пощата, а Камелия изпраща своите в последния момент. 

„Моя приятелка, Ренета Бакалова, е разпечатала произведенията вместо мен. Не очаквах да спечеля наградата”, допълни поетесата. Конкурсът е анонимен, а условието е биографията на участниците да е в отделен плик.

Тя признава, че напоследък е изоставила поезията за сметка на прозата. Заела се е да пише роман, който й отнема много от творческия ресурс. 

Бях подготвила втори ръкопис за стихосбирка, впоследствие реших да не я издавам, но стихотворенията, които са вътре, ги използвам за такива поводи, каза поетесата.

С какво са свързани тези стихотворения? Спомням си, че когато разговаряхме за първата ти стихосбирка, там доста размишляваш за смъртта, за раздялата и за начините, по които човек си тръгва или остава. А в тези стихотворения, които изпрати?

С детството. Напоследък това много ме вълнува. Приемането на детството, израстването като процес. Романът, който съм се заела да пиша, също доста е обвързан с детството. Интересно ми е как един човек в различни условия става различен, т. е , кое е това нещо, което го създава и защо го създава такъв и как той избира да продължи да бъде такъв или да стане друг.  Отношенията с родителите също са ми много интересни. Последната поезия, която съм писала, е строго обвързана с образа на майката и особено ако той липсва.

Какво каза журито за твоята поезия? Каква беше тяхната мотивация?

Бях изпратила три стихотворения, от които две бяха в свободен тих и едно – в рима. Те казаха, че това е едното нещо, което ги е впечатлило – разнообразието в стила. Усетили са една преждевременна зрялост в стихотворенията, особено след като са видели, че съм по-малка от останалите участници. Мисля, че тази смесица на рима и свободен стих е това, което най-много ги е впечатлило в творбите.

Какво ти даде тази награда?

Не мисля, че ми даде самочувствие. Но мисля, че тя дойде точно навреме, защото бях изпаднала в един период, в който си мислех, че аз просто не умея да пиша поезия. Чета си нещата и казвам, че тези неща не стават, че нещо съм се излъгала. Затова нямах никакви очаквания от този конкурс.  Присъствах на награждаването, до последно не се знаеше кой ще спечели, и след като осъзнах, че аз съм взела голямата награда, не ми се повдигна самочувствието по никакъв начин, но си казах: "може би си сгрешила, може би все пак можеш да пишеш и това е просто период". 

Мисля обаче, че има още много български поети, които заслужават отличието. През последната година се запознах с много пишещи хора и то пишещи много добре. Може би оттам идва притеснението ми, защото те пишат прекрасно. 

Първата книга - тиражът се продаде много бързо. Беше номинирана за награда "Перото", беше отличена от други сериозни автори, не очаквах такъв успех с нея.

Може би кризата на втората книга те владее?

Бях чула, че всеки автор не си харесва първата книга. Аз със сигурност се причислявам към това и аз не си я харесвам вече. Но не се срамувам от нея и се радвам, че я има. Все пак това съм била аз в определен период от живота си.

Сега изцяло ли захвърли поезията, след като говориш толкова много за романа, явно това те занимава?

Много е различно. Аз никога не съм писала проза сериозно. Може би имам един публикуван разказ някъде и това е. Целият роман тръгна от друг разказа. Написах един разказ и си казах, че това е за нещо по-голямо. Бях абсолютно сигурно, че ще се откажа в един момент, защото то изисква страшна дисциплина да седнеш и да пишеш няколко часа, а накрая резултатът да е две страници. Все пак, мога да кажа, че наполовина е написан и че аз никога в живота си не съм писала в такъв обем. Много съм горда от това. То просто занимава ума ми, защото се опитвам от ежедневието да извлека някаква полза за писането, което при поезията липсва. При поезията си повече наблюдател и то идва спонтанно и бързо, а тук трябва да осмисля нещата, наистина трябва огромна дисциплина и фокус на ума.

Това е някакъв вид порастване?

Може би да! И за него от време на време имам съмнение, че няма да стане нещо добро, но все пак продължавам да го пиша и в един момент ще го покажа на някого и ще видим какво ще стане.

Аз мисля, че точно съмнението е твоят двигател, така че то е добре дошло.

Да, съмнението е може би на всички ни двигателят. Ще стресна може би всички, когато спра да се съмнявам.