Лесна работа: Радиото – забележителен спътник

Денят е специален – световният ден на радиото, а щом в момента сме се открили в ефир, имам всички основания да ви честитя празника. Няма да ви занимавам с дефиниции и история. Това не е разказ за визионерските моменти от миналото на човечеството... Например: как в един мрачен февруарски ден преди 130 години Никола Тесла три пъти обиколил сградата на института, където го очаквали, влязъл вътре, три пъти си измил ръцете и започнал лекцията си, споделяйки концепцията за безжичен пренос на информация и мощност на произволно разстояние.

Или за деня, в който обядът изстивал и скоро изобщо нямало да става за хапване, но това било без значение, защото историята любезно изчаквала Гулиелмо Маркони да си нагласи слушалките, да чуе важния звук и победоносно да вдигне палец с думите: „Да! Успях!“. Е, може да не са били точно тези думи, но както казах, не предлагам разказ за история и теория на радиото.

Отвъд датите и дефинициите, в чисто емоционален план, радиото е празник. За всички, които го обичат. Една красива мелодия без край, която зарежда сутрините с настроение, прави дните по-смислени и приятни, разширява хоризонта, провокира въображението, допълва знание и информираност, вдига погледа високо, по-високо, още по-високо.

Първите ми спомени за радио: дядо и старият „Веф“ на батерии, който озвучаваше двора на лятната къща. Музиката обгръщаше розите, лозите и дръвчетата, оцветяваше ги по-ярко, вдъхваше им повече живот и радост. После се прехвърляше върху целия ден и го изпълваше с очарование. Обожавах да потъвам в тези музикални вълни, да танцувам с тях, да се загръщам като с копринена пелерина, да се смея, да пея заедно с радиото, песен след песен - от първата до последната дума, от първата до последната емоция. После идваха новините. Тогава притихвах, защото знаех колко е важно, че за няколко минути те ни поднасяха света - всяка подробност, всяка промяна, всичко... Малкият апарат, ритуално поставен на масата под черешата и ние – приемащи света. Чувствах се много повече частица от живота на хиляди километри и хиляди съдби от мен. Това подсилваше смисъла на деня и му даваше посока. Светът у дома. А след думите, отново музика. Цветовете на радиото - най-красивите цветове.

После? Има напрягащи зимни пътувания... Ледени нощи, а над пътя се надвесват причудливите сенки на заснежените борове и звездите... Знаете, когато зимата ви е попречила да стигнете навреме до там, закъдето сте тръгнали, когато светът отвън изглежда по-враждебен и опасен, а пътуването става все по-самотно и сърцето ви се свива като премръзнало врабче на всеки следващ завой... Тогава радиото е спасение. И продължението на песента и на цялата тази специална връзка с живота и с другите е най-очакваното, топло и обнадеждаващо нещо по заледения път.

Или докато пътуваме някъде далеч, през прозореца на колата се сменят кадрите от живота на други хора, култури и традиции. Тогава радиото допълва историята, разказана от новите места и гледки, добавя финален щрих към преживяванията. Няма да забравя как си тръгвах от Осло, а по радиото звучеше норвежки кавър на „Пърпъл“, или евъргрийните на унгарски език, които правеха вечерните светлини на Будапеща още по-магнетични. Или в лятна нощ на терасата: море, луна и Радио Варна.

Историите с радио нямат край. Всеки има свои и те са най-впечатляващи и незабравими. Така че спирам дотук.

Радиото - този забележителен спътник! Колко е хубаво, че го има!