Как сиропиталището се превръща в дом в новия роман на Емануил Видински

Писателят Емануил Видински представи новия си автофикционален роман "Дом за начинаещи" в Арт салона на Радио Варна като част от събитието "Алея на книгата", което продължава до 6 август в морския град. Видински ни въвлича в юношеските си спомени, приели формата на католическо сиропиталище в бившата Източна Германия. 

Там, потопен в изцяло чужда среда, писателят е начинаещ във всеки възможен аспект от неговия живот. Какво се крие зад творческия процес на "Дом за начинаещи"? С Емануил Видински разговаря Светлана Вълкова:

Вашият дом за начинаещи с какво се отличава?

Моят дом се отличава с много неща. Той е сиропиталище в Германия – католическо сиропиталище на всичкото отгоре /"Света Елизабета" в Калбе/. Аз отивам в този дом, когато съм на 13 години и всичко е ново, аз съм начинаещ във всичко – в езика, в усвояването на немския, в социалните практики, поведенчески модели. Начинаещ съм и в собствения си живот – порастването, възмъжаването, влюбването, осъзнаването на това, че си сам, защото си далеч от мама и татко. Чужда среда, която предполага в някакъв момент, че би могла да се превърне в дом. Би могла да се превърне и в майка и в мащеха. В моя случай се превърна в дом.

Казвате, че автобиографичната част в романа е около 60%. Така ли е?

Да, на око го смятам това. Може и да е 65% да речем, но със сигурност не е 90%, не е и 20%. Повече от половината е със сигурност, но моята препоръка е да не се мисли кое е истинско и кое не е. Толкова са омешани историите и в моята глава, неотделимо е. Има измислени герои, участващи в реални сцени, които си спомням и обратното. Има истински герои, които съм поставил в измислени сцени с цел придвижване на действието. Това просто е роман, не е документалистика някаква. Все пак е художествена литература.

Защо Ви е нужно да се върнете в това време, на това място, в този дом? Очевидно е изключително важен етап.

Това е една от причините. В интерес на истината, никога не съм мислил, че този мой период от живота би могъл да има литературен потенциал и би могъл да бъде интересен на някого. Не мога да отговоря защо, не съм сигурен. На всеки, който е чел романа и му кажа това нещо се изненадва, защото сякаш изглежда, че винаги е стояло там и винаги е могло да стане книга от това. Тя узря в мен или аз узрях за нея, или двамата узряхме един за друг някъде в пандемията. Пандемията породи у мен желание за връщане. Допускам, че това е желание за някаква сигурност, защото миналото е сигурно. Независимо в какви окраски си го спомняме, дали травматично или щастливо, но то не се променя в нашия спомен. Инстинктивно започнах да се връщам. Мисля, че усетих отдалечаване на този момент от моя живот и избледняване на спомена, което предизвика у мен известно смущение и някакъв страх, че то ще изчезне напълно. На мен ми се искаше да разкажа тази история, да използвам основата на моя спомен и на моите истински преживявания, да надградя художествено и да се опитам да направя една книга, която от позицията на българин, пък и на германец, да бъде интересна с чуждия поглед – с погледа на едно дете, на един юноша. Моето сблъскване в този период беше в Германия, но узряването, въпросите, които си задаваме, допускам че са сходни, независимо къде човек се намира в нашия цивилизован свят.

Като се върнахте назад, дадохте ли си отговори на въпросите, които тогава си поставихте?

Да. Човек докато пише, особено ако пише по някакъв реален спомен, той диалогизира със себе си. Ти не спираш да общуваш със себе си и да доизбистряш някакви неща, които си мислил, които не можеш да си спомниш, или които си криел. Много от въпросите, които аз си задавах тогава,  не можех да им отговоря, защото бях прекалено малък. 30 години по-късно, от позицията на моята възраст сега, виждах нещата в нова светлина и се отнасях с известна меланхолия, носталгия и разбиране към момчето, което разказва, както и към останалите герои. Героите са много в тази книга – колоритни, шарени, различни по пол, националност. Исках да разкажа за тях, не толкова за мен. Исках да разкажа за този дом, защото главният герой в тази книга за мен е тази сграда, която приличаше на замък, която пулсираше различно в различно време. Цялото усещане беше като в „Хари Потър“ без фентъзи елементите.

Съществува ли този дом все още?

Да, само че вече не като дом за изоставени деца, а съществува като дом за социално подпомагане за хора с увреждания и хора с други проблеми. Не знам дали е жалко, че вече не функционира като дом, тъй като, когато аз пристигнах, той вече функционираше като такъв от 100 години. Тоест от края на 19-и век той не е спирал и през социализма в Германия (ГДР), тъй като се намира в източната част на Германия. Няколко години след като аз напуснах, разбрах, че са го преобразували в нещо по-различно.

Като разсъждавам върху заглавието, си мисля, че в крайна сметка сме винаги начинаещи във всеки момент...

Точно така, но някак си от 20-30 нагоре сме свикнали с това. Приели сме, че има неща, които не знаем и не разбираме. Докато на 12-13-14 и 15 с хормоните, съзряването, въпросите, които внезапно изникват, вече хем не си голям, хем не си дете. Това е една зона в живота, с която се справяме с различен и променлив успех. В някакъв смисъл, както казах, тези въпроси, които там си задаваме, са общочовешки за възрастта, на която съм.

Защо не направите филм по романа?

Ако някой има желание... То става, в интерес на истината. Много кинематографичен е целият роман. Опитах се да го напиша, както пишех преди - малко по-литературно, по-писателски. Много странно, но текстът не се поддаваше на това, постоянно ме изхвърляше. Виждах, че не се получава. Тъй като го разказвам от името на 13-годишно момче, тия сложности, които се опитвах да му вкарвам, не се получаваха. В един момент се отказах да се боря с него и в момента, в който се отказах, така тръгна тази книга, че не можех да спра да я пиша. Много е кинематографична, има цели страници с диалог, върви много леко. Така че за филм – да, дай Боже.

Кажете нещо за музиката в живота Ви. Пишете ли, композирате ли, пеете ли, свирите ли?

Вече не. Така се случи, започнах да пиша книгата, дойде пандемията, родиха ми се две деца и някак си изскочих от този момент. Дълги години имахме група, която се казва “Par Avion Band” с поета Петър Чухов. Известно време имахме музикантски живот с концерти, ходене насам-натам, записване, композиране. Всичко отново започна в този дом. Там един босненски бежанец от тогавашната война ни показваше акордите на китарата, както и един друг батко, който живееше в пансиона, и беше там от 5-годишен.

За какво Ви се пише сега?

Честно казано, чудя се дали и аз да не мина към биографичното писане. Досега почти винаги измислях всичко. Тоест всичките ми разкази тръгваха от някаква идея. Вътре се вкарват някакви характеристики, има нещо от истинския живот, но основните истории не бяха. Докато сега основата е истинска и ти се чувстваш някак си стабилен. Плаващите пясъци, които всеки писател усеща малко или много, рано или късно, ги няма. Ти си стъпил здраво на една реална основа и оттам можеш да изграждаш чрез въображение, чрез спомен. Може би някой ден ще напиша книга за студентството, за 90-те години, вече като голям, не като дете. Виждате, пак назад ме дърпа, но това може да се промени.

За какво Ви помогна този роман?

Помогна ми да разбера къде съм бил, какво е довело до това да съм тук сега. Този дом оформи страшно много неща, които доминират целия ми живот до ден днешен. Усвояването на немския език, след това постоянно работех с езика. Заминах за Германия, работих в „Дойче Веле“, доста дълго време живеех в Германия. Завърших немска гимназия, дори в момента работя с немски – редактирам от немски, превеждам. Неминуемо, без аз да бъда там, нямаше да стане такъв животът ми. Това не значи непременно по-лош, просто щеше да е различен.