Писателят Иван Станков: Това е целта на присъствието в литературата – да стигнеш собствения си език

Иван Станков представи новия си роман "Късна смърт" в Арт салона на Радио Варна. Срещата с читатели беше част от програмата на "Алея на книгата" 2023.

Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят непоносимо дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска държава.
Провират се през войни, бунтове, преврати.
Но Историята е само декорация.
Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт.
Героите трябва да издържат и на двете.
И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но мигар някой някога си е отивал навреме?

                                                               Авторът

За какво говори този роман? Казвате, че повечето книги са свързани с любов и смърт. И при тази ли е така?

Да, особено тази. И двете части са сложени на фокус - при това равнопоставено. Откакто Хектор се е простил с Андромаха ("Илиада"), литературата по-силни сцени и сюжети не е измисляла. Там за първи път в развитието на световната литература любовта и смъртта се събират в зловещо историческо гнездо. В „Късна смърт“ се говори за любов и смърт доста. Ретроспективни са етажите на книгата. Започват от днешния ден, връщат се в отделните глави през десетилетия към различни исторически събития. С две-три думи, ако трябва да представя целия сюжет на книгата – разправя се за една жена, която живее 100 години и двама мъже, които, които живеят по 140 години. Те  образуват нещо като любовен триъгълник, но не съвсем. Би било прекалено тривиално, ако беше така. Трудно е да измислиш изход от любовен триъгълник, освен със сватба или раздяла. Тук задачата беше друга – трябваше да се поставят на изпитание и двете идеи. Смъртта и любовта като идеи. Героите да мислят постоянно за тях, да полагат себе си в полето на собствената си мисъл.(...)

За мен изречението е възелът на занаята на пишещия.

Какви са Вашите изречения?

Трябва да оставим нещо и за биографите, нали? (смее се). Изречението в прозата върви с двата крака по ръба на два бръснача. Единият бръснач е желанието прозаичното изречение на белетристиката да бъде опоетизирано с метафорична енергия на поетичността. От другата страна, другият бръснач е спазването на мярата. Опоетизирането на самото изречение е вече изконсумирано. Аз съм търсил в изречението си онзи баланс, в който метафоричната енергия да присъства видимо в изречението, без да разгръща цялата си енергия – енергията на невъзможното съчетание на думи, които не се познават. От това се пазя като дявол от тамян. И все пак много се радвам, все пак, когато получа от приятели или читатели мнения за изреченията си, че били поетични. Даже мисля, че не трябва да бъдат поетични, а със степен на метафоричност, която спазва мярата на белетристиката. Много сложно упражнение.

Може би това, че преподавате литература прави много по-сложна Вашата задача като писател?

Да, доколкото осъзнавам самите процеси. Аз дълги години съм писал за много мъртви писатели. Имам доста книги – за Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов... Това са хора, над чиито изречения съм прекарвал много месеци. Моята задача не е била да изучавам как са разказвали те, а как. Трябваше да слизам до дъното на изречението. Това беше много голяма школа за мен, защото ако днес видя едно заплетено изречение, от което виждаш началото, но края не – аз веднага мога да се ориентирам в коя част на литературната история се намирам. 

Мъчил съм се винаги да бъда от неутралната канава на самия речник, защото имам колеги, които пишат много цветисто. Дори събират стари думи, за да украсяват с тях прозата си. Други пък, прекалено арогантно, жаргонно употребяват думите. Аз съм се мъчил да бъда в неутралната канава на езика. По една много смешна причина, че, ако изреченията от неутралния речников фонд са по-лесни за превеждане на чужд език, то следователно са по-лесни и за възприемане и на собствения език. Тоест, писането в неутралната канава, осигурява по-широк хоризонт от читатели. Така че там съм се мъчил да държа езика си.

Защо авторите и читателите търсят темите за любов и смърт толкова много? Какво все остава неизказано, какво още може да се добави?

Нищо. Към темата нищо не може да се добави. Темите просто са стартовата точка на книгата, те се задават в първите 2-3 страници. Следователно, ако читателят се надява на темата, за него е просто безсмислено да влиза в книгата. Темата е входната врата на писателската къща. След това, първите няколко страници заявяват динамика, времеразположение на сюжета – осигуряват на читателя един исторически контекст, в който той да реши в началото дали му стигат познанията, за да изконсумира цялостно книгата. Първите страници задават времепространствената рамка на самия сюжет. Ако читателят остане при сюжета вече след петата, десетата страница – той  цялата книга ще прекара в езика на писателя. Казах „писателя“, но се стремя да избягвам тази дума. Тя е много висока – всички ние, живите, сме само пишещи. Писателите са вече в списъка за матурата. 

Това времето ще го каже...

Да, да, времето ще отмери кому колко акра се падат от красивия гробищен парк на литературата. Но това е друго...

Моите пишещи братя се борят да стигнат до езика си. Това е целта на присъствието в литературата – да стигнеш собствения си език. Това е постижение, за което всички ние само можем да мечтаем. И до края няма да знаем дали някъде, на някакви далечни вулканични острови някой не е употребил нашия език с други думи.

Защо историята е само декорация при Вас? Така казвате за романа си.

Да, понеже романът започва след Освобождението и продължава до наши дни. Това са 140-те години на новата българска държава. Такава беше амбицията ми от самото начало – исках да размишлявам не върху историческата съдба на един народ, а върху съдбата на трима възможни и вероятни български човека. Да ги взема в тяхната крайност, в тяхната трудна взаимоположеност – да бъдат различни, но все пак да имат сходима равнина, в която да пресичат съдбите си, мислите си, чувствата си. Така се стигна до идеята, че без история в тази книга няма да мина. Във всичките си предишни книги, дори във „Вечерна сватба“, там 2 години изучавах всичко, което трябваше да знам за 20-те и 30-те години. Извън това, което знаех от литературата и литературната история, трябваше да влизам в бита, трябваше да влизам в миризмите, в цветовете, в претенциите, в езика и в какво ли не. Бях пуснал историята през всичките си сетива, но пак знаех, че това няма да е историческа книга. Въпреки, че героите ми са в периода между две войни и пак се обичат и умират на фона на исторически събития. Тези проблеми ме занимаваха и в този роман още повече. Трябваше да разширя доста повече границите на годините – след Освобождението до наши дни. Има няколко исторически епохи, през които се сменя не само ходът и скоростта на българската история, а благодарение на това се сменя и българската менталност. Тоест, сменя се начинът, по който българинът започва да мисли времето. (...)

Пространството в романа пак ли е разположено близо до вода, до река?

До Дунава – няма друга река. Дунав е реката на света. Детството на героите се развива в едно крайдунавско селце, което става градче в последствие, където прокарват и влак заради мината. Такива цивилизационни резонанси, които сменят мисловната парадигма на самите герои. Те после учат в гимназията в окръжния град. След това следват в София, по време на студентството им се случват различни неща. Белязани от начина, по който минават и от мястото, и от времето, през което минават се промушват и детството и юношеството, и ранните години на младостта им, и ги формират като интересни хора, които не се плашат от време навреме да надзъртат в себе си. Едно от най-страшните неща, които Илия Бешков е казвал за българския народ е, че българският народ не обича да поглежда в собствения си кладенец, защото нещата, които ще види, са страшни.

Вие не страхувате да го правите?

Страхувам се и не мога да стигна до дъното...

Когато пишем, трябва да мислим за най-далечния читател, непознатия, защото той е най-истинският.

Цялото интервю с Иван Станков може да чуете в звуковия файл:

Иван Станков е писател и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 г. в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска филология през 1982 г. Автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др. Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др. Автор на книгите „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“(2017), „Имена под снега. А7“ (2019) и „Вечерна сватба“ (2020). Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“.