Мария Лалева в Балчик: Нека дадем това, което ни коства най-малко, но най-трудно правим

Смирени и готови да дадат това, което ни коства най-малко, но най-трудно правим – да се обичаме. Такива бяха усещанията в Балчик снощи след представянето на „Пътища от огън“ – третият роман на Мария Лалева. Това е книга не за войната, а за любовта. Любовта, която е по-голяма от религиите. Любовта – нашето призвание, за да може този свят да се спаси. Книга като покана – да открием колко много любов има в нас, сподели в притихналата зала авторката, която среща балчишката публика с всяка своя творба, защото тук тя не идва на гости, а се прибира у дома, където трябва да си най-искрен.

„Благодаря на всички за вниманието и обичта, която получавам тук. Благодаря и на себе си, че стигнах до Балчик, защото аз почти нямам небалчишка книга.  Тук или редактирам, или пиша“ – изрази признателността си към своите домакини от Белия град тя.„Това е най-различната ми, най-човешка книга. Книга за любовта. Толкова любов ще видите в нея, толкова прошка, милост, приятелство, осъзнаване, трансформация, че ще разберете накрая, че огънят, освен че може да изгори и взриви един свят, той може да бъде прибран в огнището да топли и да създава уют. Истината е, че това е пътят на огъня сам за себе си. Пътят, който тръгва от Сирия. Имаме сирийски преподавател по история, който бяга от войната с малката си сестра, която онемява при едни бомбардировки. Стига до България. Всъщност това е книга за България. И започва с едно изречение, на което много държа. Винаги държа на първото изречение във всеки от романите си, както „Живот в скалите“ започва с „Аз съм най-щастливият сирак на света“, „Пасиансът на архангелите“ –с „Февруарското слънце бодеше очите“, тук започвам с „Жените пееха на хляба“. По-дълбока дефиниция за любов, близост и вграждане на женската енергия, топлина и любовта не знам, затова завърших и така книгата“ – обърна се към присъстващите Лалева да извикат любовта в себе си.

Книгата не е вдъхновена. Имаше много дълго наблюдение и потапяне в неспособността на човека да премине границата на разделението между наши и чужди, между това как мерим с двоен аршин дори бежанците – едните ги ненавиждаме , а за другите отваряме обятия. Затова реших да пиша за тези, които ненавиждаме, да се попитаме защо. Защо на едните имаме способността да придаваме човешки лица и да посрещаме като хора,  а другите – не.

Най-важното за мен беше да насиля себе си, защото и аз страдах от такива предразсъдъци, да видя къде се корени предразсъдъкът. Той има много дълбоки корени. Това е насаждано с години – омразата към чуждата вяра, към чуждия континент, към чуждите навици. Трябваше да предизвикам себе си, защото човек ако не предизвика себе си, не преодолява нищо в себе си. Плъзга се в общите клишета. Това беше – нямаше вдъхновение, то дойде после, когато започнах да пиша, когато всъщност разрових всички тези неща и се потопих в историята и започнах да я напасвам, и тя започна да се търкаля.

Надявам се да приемат новото ми лице, защото то е покана да открият своето ново лице и те самите.