Лесна работа: Случайни празнични мигове

- Елате с мен.

На масите пред ресторанта мъжка компания се веселеше на чаша вино и сладка приказка.

Събирането се оказа инцидентно. Хората изслушаха казуса ми, изведнъж се мотивираха, запретнаха ръкави и дадоха нова посока на събитията. Изглеждаше сякаш съм осмислила деня им.

Точно десет минути. Две телефонни обаждания – явно на точния човек и дълбоко укриваното компетентно лице, което издирвах цял работен ден, дойде на адреса и набързо свърши работата. Най-важното: свърши я преди да съм получила инфаркт, нервен срив или каквото там се получава в подобни случаи.

А подобни случаи не би трябвало да има, обаче има и още как! Иронията на ситуацията е, че техникът също се оказа изключително точен и свестен. Проблемът беше в липсата на достъп до него. Значи заради безопасността сме длъжни да се свържем с районния техник, който отговаря за инсталацията в сградата ни, но предприятието, в което той работи категорично отказва да ни предостави контакти на въпросния човек. Забавно, нали?

Така пропуснахме цял работен ден. И аз, и майсторите. По-скоро пропиляхме го. Иначе искаме да правим големи неща, вярваме в невероятни каузи, стараем се да създаваме бъдеще, горим с идеите си, летим с мечтите и плановете си – ние – хората от тази държава. Докато част от системата й е оковала краката ни и за да е по-ефективна невъзможността на нещата, добавя солидни тежести към тях. Да не би случайно някой много да се напъне и да успее да полети, въпреки обстоятелствата.

Иначе с хората пред ресторанта си направихме празник насред напрягащите събития. Вдигнаха се наздравици. За мен, за ремонта, за всички добри каузи, за нещата, които са ни писани и за онези, които довеждаме до успешен край, защото се оказа, че сред нас има и бъдещ богослов.

Звънът на чаши и усмивките действаха успокоително и повдигащо духа и ми припомниха, че дори в най-мъгливата ситуация, изгрява слънце и озарява пътя. Винаги. Само че това си беше насила спусната мъгла. Денят чудесно можеше да мине без нея. Такива ми ти работи под ясното слънце на държавата.

Аз съм добре. Оставих компанията да продължава с празника. Момчетата обещаха да ме споменат в тържествените речи и отново да вдигнат наздравица в моя чест. Нали за това живеем? За кратките празнични моменти. Въпреки обстоятелствата.

А хората? Хората са прекрасни. Те са добронамерени, подкрепящи и услужливи. Случайни, непознати хора на случайна улица в обикновен делничен следобед на един средностатистически град в страната, която обитаваме. За десет минути стигнаха до длъжностно лице, което службата му даде всичко от себе си, за да крие в рамките на цял работен ден. Кой знае... вероятно щеше да продължи да го укрива така седмици наред, докато не намерим други хора, които го познават. Странното е, че въпросното предприятие е създадено, за да работи за нас, функционира с нашите пари и основното му задължение е да ни предоставя качествена услуга и да следи тя да достига безопасно до нас.

Така че хората са прекрасни. Ако отстраним дефекта в системата, останалото ще е лесна работа и ще вървим успешно напред.