Прекаралият 70 дни в плен отец Васил Вирозуб: Руският мир е студ, глад и изтезания

Езикът ни, културата ни са важни за отстояването на украинската идентичност, за опазването на духа ни, казва отец Васил Вирозуб от Православната църква на Украйна (ПЦУ), антипод на вече забранената проруска Украинска православна църква (УПЦ).

Военен капелан към 88-ми батальон, той е един от пленените на Змийския остров (о. Змийний) на 25 февруари 2022 г., когато Русия започна пълномащабна война в Украйна.

• "Винаги верни!": Един ден с Морската пехота на Украйна
• Стъпка по стъпка обратно към нормалността, или "животът продължава" по украински
• Празни улици и разрушени надежди: Какво остана след окупацията на Херсон (снимки и видео)

Руснаците - казва отец Васил - от 300 години използват всякакви методи на влияние, всичко възможно, за да ни унищожат. Нищо не се е променило – само джаджите им са различни.

Прикривайки се с „братска любов“, те ни преследват повече от триста години, започвайки отпреди Екатерина II– времето на казашките хетманства. А след това продължиха с репресии, Гладомора, Сталинските чистки през 1933 и 1937-1939 г. Когато Европа получаваше евтино зърно, в украинските села всичко беше почернено и хората умираха от глад. Някога – казва отец Васил, руснаците идваха на коне и стреляха с лъкове, но сега идват на танкове и стрелят с оръжия.

- Как минаваше един ваш ден в плен? Докато бяхте в плен?

Смърт... Миризма на смърт, миризма на страх. Страх.., глад..., студ... Не може да се пресъздаде това усещане, не може да се пресъздаде....

- Какво ви помогна да оцелеете?

Много неща. Едно от тях – е моят Бог. Вярата в Бога. Усещах, че майка ми се моли за мен. Дори усещах вибрациите на тази молитва. Бях сигурен, че ще се върна у дома по един или друг начин и ще се върна в Украйна. Мотивираха ме очите на млад войник от 35-а бригада на Морската пехота. Момчето беше на на около 24-25 години. Беше страшно. Стоях на колене, докато коляното ми се спука. Адреналинът беше такъв, че усещаш, че се давиш. Беше толкова страшно, че всичко трепереше.

И пред мен стоеше млад войник, а аз не виждах страх в очите си. Той знаеше какво прави там. Беше готов на всичко.

Аз? Аз не бях готов. Но нямах право да показвам на това дете, че ме е страх.

И ние стояхме двамата заедно, и започнахме да казваме молитва. Казвахме я на украински. Въпреки че бяхме принудени да говорим руски, но си казахме, че ще се молим на украински. Бяхме 22 мъже, стоящи в двора, на колене, на студено, на минус 20 градуса...  И стояхме, беше ни студено, беше страшно, но стояхме заедно и се молехме. И тази молитва ни даваше сила, даваше ни кураж.

• Украинският българин Олександър Барон и вкусът на свободата
• Иван Плачков: Усетихме се българи едва в свободна Украйна
• Александър Середа: Има много общо в начина, по който Русия третира българите и украинците

Плениха ни на 25-ти февруари на Змийския остров. Бяхме изведени оттам, качени на крайцера Москва (който украинските военни потопиха в края на юли същата година), поставени на колене, с ръце зад главите.

Мислеха, че ще ги посрещнем с хляб и сирене. Но нашият хляб не им е по зъбите. На борда ни претърсиха, после ни транспортираха до Крим. След това ни транспортираха в Белгородска област, в Оскол. И там вече започнаха да ни измъчват физически. Изтръгнаха ни ноктите, биха ни с електрошокове, с кабели, с пистолети. Когато ме обмениха, излязох минус 15 килограма по-малко.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл.