Tobias Sammet (AVANTASIA, EDGUY): 80-те са ДНК-то на рока

Интервю с Tobias Sammet (AVANTASIA, EDGUY)

„Here Be Dragons“ е десетата метъл опера на проекта AVANTASIA. В нея отново са събрани звездни певци като Roy Khan, Tommy Karevik, Ronnie Atkins, Michael Kiske, Geoff Tate, Bob Catley. Още с излизането си „Here Be Dragons“ зае първите места в класациите в Германия и Австрия. Новият албум на AVANTASIA е поводът двигателят зад проекта Tobias Sammet да даде специално интервю за „От другата страна“.

Интервюто с Tobias Sammet (AVANTASIA, EDGUY) е излъчено в „От другата страна“ по Радио Варна на 10.02.2025 година.

От другата страна - Здрасти, Tobias, как се чувстваш след толкова много интервюта?

Tobias Sammet – Чудесно, абсолютно. Днес с интервютата всичко е наред. Сесиите не са трудни, защото не ми се налага да правя толкова много за един ден. Интервютата са по няколко. Обаче, нали си представяш какво се случва, когато направя 20 или 24 за едни ден. Денят е заминал. Това е нещо, което не искам повече да допускам. Преди години ставаше точно така. Днес съм много по-спокоен с интервютата. Отнемат по два часа и половина, три. Всичко е наред.

От другата страна - Има ли нещо, което е дразни в интервютата?

Tobias Sammet - Не. Наистина няма. Всеки е много добре настроен. Ха, малко ме подведе в момента... Не, всичко е наред. Наистина. Нищо не ме дразни. Всеки е положително настроен. Много съм благодарен, ме ги има. За много музиканти интервютата са бреме. Оплакват се, че им се налага постоянно да говорят. Въпросът е, че на първо място нямам проблем да говоря през цялото време. Всеки знае. На второ място съм много благодарен, че хората оценяват това, което съм, това, което правя и показват интерес към това, което съм измислил. Те искат да говорим за него. В същото време не го приемам за даденост. Ако един музикант се дразни от въпосите на интервюиращия, по-добре да си намери друга работа и да не се занимава с музика. Като артист трябва да си радостен, ако някой иска да говори за твоето изкуство. Бъди благодарен и не се оплаквай. Няма никакъв смисъл от музиканти или артисти, които се чувстват раздразнени от работата си или позицията, на която се намират. Не разбирам подобна концепция.

От другата страна - Не е ли скучно да отговаряш на едни и същи въпроси във всяко интервю?

Tobias Sammet - Всъщност те не са едни и същи във всяко интервю. Разбира се, някои журналисти задават въпроси от рода на „Какво е значението на вещицата?“. Няма как всеки път да отговарям различно. В противен случай ще ме помислят за психо, ако в три различни интервюта прочетат три различни отговора. Всеки път интервютата са като разговор. А всеки от тях поема в различна посока. До момента, в който не започнеш да отговаряш като робот, всеки разговор има своя динамика. Различен е, най-малкото защото сме човешки същества. Ако говорим с чат ботове, то всеки разговор ще е едноизмерен. Както отбелязах, вече не правя по 18-20 интервюта за един ден. За да избегна тази еднаквост и монотонност. Предпочитам да водя разговор, вместо да отговарям като робот. Абсолютно съм наред със сегашното положение. За новия албум на AVANTASIA разпределихме интервютата в продължението на почти три месеца. Започнахме през декември и ще продължа да говоря докато не започне турнето. Но не давам интервюта по десет часа на ден. А това прави процесът много по-лек. И още веднъж – не всеки задава едни и същи въпроси.

От другата страна - Кой албум на AVANTASIA създаде по-трудно? Първият – „The Metal Opera“или най-новият „Here Be Dragons“?

Tobias Sammet - Труден въпрос. Първият беше преди толкова много години и въобще не мога да си спомня точно дали беше труден или лесен за създаване. Не смятам, обаче, че новият беше труден в някакъв аспект. Неговото създаване беше пълно удоволствие. Вече имам голям опит, рутина и самочувствие. Напълно съм наясно какво правя и как ще проработят нещата. В това всъщност се крие разликата от първия албум. Когато го направих за първи път с AVANTASIA, опитът ми почиваше върху основаната на продукции и създаване на албуми за EDGUY. Не знаех обаче какво е чувството да направя всичко сам и да работя с всички тези музиканти. Отговорността беше голяма. Получих бюджет от звукозаписната компания. Трябваше да дирижирам музиканти като Michael Kiske от HELLOWEEN, Kai Hansen, Henjo Richter, Markus Grosskopf, Andre Matos. Върху раменете ми лежеше голям товар. Напрежението беше огромно. Защото имах отговорности без грам опит. А това поставяше пред мен много въпроси. При „Here Be Dragons“ нямаше въпросителни. Разбира се, не знаех как точно ще звучат песните в края, но след 33 години опит в музикалния бизнес, знам точно какво мога да направя и притежавам огромен инструментариум и опит. Ако трябва в рамките на секунди да намеря отговора за себе си, бих отбелязал, че най-вероятно първият албум на AVANTASIA беше по-труден за създаване. Поне ретроспективно така усещам нещата от днешна гледна точка.

От другата страна - Всъщност имаше ли момент, в който осъзна, че AVANTASIA е много по-важен проект за теб от EDGUY?

Tobias Sammet - Не мисля, че някога съм правил подобен избор или съм вземал подобно осъзнато решение. Подхождам по един и същ начин към всичко, което правя. Не се занимавам с много неща едновременно. Опитвам да избегна подобно положение. Когато внимателно избера с какво да се занимавам, влагам в него цялата си енергия. Никога не е имало дори секунда съмнение, че EDGUY не са толкова важни за мен. Когато създавам албум, когато работя по песен, никога не съм казвал, че не са важни просто, защото албумът е на EDGUY. Никога не съм постъпвал по този начин. Към всичко, което съм правил, съм подхождал все едно е въпрос на живот и смърт. Имаше момент или по-скоро, бих казал, процес, когато ми стана ясно, че ми става все по-трудно да намирам начин, да се справям с трудностите, които една банда генерира, в която всеки има различно мнение по всеки въпрос. Разбира се, това е най-нормалното нещо, то се случва при всички. В EDGUYсе събрахме заедно още като деца. От десет годишен се познавам с Jens Ludwig и Dirk Sauer. Бяхме заедно като деца, като тийнейджърска банда, израснахме заедно, проходихме заедно. Всеки се разви по различен начин. А това е процес. Някои хора са доволни от статуквото, други искат да изследват още повече, по-различни посоки, някои имат различни таланти, които другите уважават повече. Всички са различни и индивидуални като личности. Не казвам, че някой е по-добър от друг. Когато няколко различни души трябва да работят заедно, това коства много компромиси, голяма дисциплина и ако искате да се превърне в професионално занимание – правилните аргументи. Озовах се в положение, в което наистина осъзнах, че нямаше как повече да нося отговорността, която винаги съм имал към EDGUY, защото съм автор на песните, вземах решенията, през всички тези години бях лидер на групата. И в някакъв момент станахме нефункционални като единица. Едни дърпаха чергата в тяхната посока, други не правеха нищо. Положението стана трудно и си казах, добре, мога да продължа да работя, но не исках да търся съгласие и да се обяснявам за решенията си. За мен нямаше разлика дали ще сложа на албума името на EDGUY или AVANTASIA. Знам како трябва да направя и как да го направя. Искам да стане по моя начин и не искам да го обсъждам. С EDGUYстигнахме до момента, в който всеки буташе групата в различна посока. Въздухът беше излязъл от балона така да се каже. Аз бях този, който правеше всичко възможно бандата да върви напред. Аз пишех песните, бях единственият, който вземаше решения, ръководех групата. Тогава си казах, че ако продължавам по същия начин и заменя EDGUY с AVANTASIA, ще ми е по-лесно. 100 % от енергията ми в AVANTASIA отива за музиката. Правя грешки, оправям някои неща, но 100 %от това, което правя, се превръща в музика. В група от петима, от 100 % усилия, десет се превръщат в музика, 90 % се губят в спорове, компромиси и убеждаване. В един момент EDGUYсе превърнаха в твърде голяма предизвикателство. Преуморих се. Но никога не е имало момент, в който съм си казвал, че EDGUY вече не ме интересуват и не са толкова важни, колкото AVANTASIA. Давал съм всичко от себе си на EDGUY. Ако с тях направим нещо в бъдеще, зад всяко решение ще стоя със 100 %от енергията, обичта и възможностите си.

От другата страна - AVANTASIA е фентъзи пауър банда. Една група утопии ли създава или предпазва слушателите от утопии?

Tobias Sammet - Не знам, подобни правила не съществуват. Не определям AVANTASIA единствено като фентъзи банда. Отнасям се към нея, както към EDGUY. И при двете, каквото и да направя, при създаването на музиката, в това число и в последния албум „Here Be Dragons“, не мисля, какво ще поднеса на публиката. Аз изобразявам мислите и чувствата си. Предавам ги не само чрез думи, но и чрез музиката, която създавам и се излива от мен. Обработвам чувства. Музиката, която създавам, е еквивалент на чувствата ми, които в определен момент от живота ми съм трансформирал в хармонии и мелодии. Все едно пиша дневник. Превръщам мислите в музика и красиви истории. Част от тях са алегории. Песента „The Witch“ е за усещанията, които едно дете има, когато е само в гората и знае, че нещо го наблюдава. Страхува се, изплашено е. Страхът е натрапчив. А ситуацията е едновременно мистериозна, опасна и вълнуваща, без обаче да е ясно какво точно я провокира. Има нещо наоколо, но не може да бъде назовано. Някой може да каже, че не притеснения не трябва да има, че там няма никого. Но ти знаеш, че не е така. Чувството е силно и натрапчиво. Чувството е твоята истинска реалност. И само защото някой е казал, че не трябва да се притесняваш, защото там няма нищо, това не означава, че е точно така. Защото всичко, което чувстваш, всъщност съществува. Без значение дали е само фантазия или възприятие, то има ефект върху благополучието ти и следователно е реално, и съществува. Една страховита фентъзи ситуация и картина. А на друго ниво в „The Witch“, говоря за депресията. За чувствата, които някои хора имат, но не могат да обяснят. Чувства на слабост и възбудени от нещо възприятия. Все едно мрачен облак е обгърнал съзнанието им. Някои хора просто ще махнат с ръка, ще се се опитват да ги успокоят и ще им кажат, да не си втълпяват глупости. „Положението не е чак толкова лошо, всичко е наред, не се притеснявай. Това са просто мисли, които водят да кратко неразположение.“ Но тези неща въобще не помагат, защото там наистина има нещо. Това, че някой не го вижда и не открива причина за състоянието, не означава, че то не е там. По тази причина всички мои текстове работят на различни нива и в различни посоки като алегории. Понякога са просто почит към въображението и фантастичното, понякога са красиви истории, които говорят и за още нещо, но на друго ниво. Не мисля, че има правила. Музикантите не са задължени да говорят по една или друга тема. Има банди, които чрез своят музика прокарват социални и политически послания. Има такива групи и ако те го чувстват като нещо важно за тях и като необходимост, нека бъдат оставени да го правят. Тази посока, обаче, не е моята. Не вървя по този път. Говоря по определен начин за някои неща, които ме дразнят. Примерно песента „Phantasmagoria“. От една страна в нея се пее за илюзионистите и театрите, в които те са правили своите фантастимни представления в началото на 20 век. И дори, и от преди това, за местата за представяне на илюзии от 18 век. В тях хората са били забавлявани с призрачни спектакли, магически номера, окултни представления на ужаса. Всички актьори са били наясно, че това е само шоу. Но независимо, че е само шоу, каквото и да видиш, дали ще е във филмите или в театъра, ако си заобиколен от него по-продължително, то ще ти окаже влияние на подсъзнателно ниво. Ако гледаш филми на ужасите, изпълнени с кръв и насилие, дали ти харесва или не, те ще ти окажат влияние на подсъзнателно ниво. Ако можеш да се справите, всичко е наред. Аз обаче не искам да съм заобиколен от твърде много негативизъм. Точно за това се отнася и песента „Phantasmagoria“. Осъзнах нещо. Когато си заобиколен от потоците информация в социалните медии и от всички онези, които знаят всичко за всичко, които пръскат непрекъснат негативизъм и разпространяват конспиративни теории, настройвайки хората един срещу друг, няма начин това да не ти се отрази. Въпреки че си наясно, че се прави от пълни идиоти. Същото и с телевизията, и с непрекъснатото облъчване с лоши новини. Ако продължаваш да следиш подобен поток от информация и да четеш негативни вести, в някакъв момент самият ти, ще се почувстваш зле. Ницше е казал, че ако продължително време се взираш в бездната, бездната ще погледне в теб. Смятам, че всичко е въпрос на самообучение. Не искам да съм обграден от глупости, не искам около мен да има идиоти, не искам да се обграждам с глупаци и тъпи теории в социалните медии или с твърде много лоши новини по телевизията. Тези неща не ме интересуват. Ако другите банди искат да пеят точно за тях, нямам никакъв проблем. Но аз това не го искам в живота си. Аз пиша моите малки приказки и съм напълно добре с тях.

От другата страна - Когато слушаш собствената си музика, успяваш ли да я приемеш такава, каквато е, т.е. напълно да й се отдадеш или постоянно откриваш детайли, които те притесняват?

Tobias Sammet - Притеснение е твърде силно казано. За себе си бих казал, че съм достатъчно опитен, за да осъзная какво представлява. Това е поглед във времето, това е момент от моя живот, това е част от моя дневник. Момент, който съм уловил. Това се отнася, както за нейното създаване, така и по отношение на нейното изпълняване. Всичко, което някога съм направил, винаги е било искрено и честно. А когато постъпваш по този начин, все едно попълваш дневник. Изливаш се в неговите страници. Представяш собственото си отражение в определен момент от живота си. Понякога хората могат да се свържат с него. Или може да не стане. С него могат да се олицетворят други хора, едни ще го направят, други може би – не. Когато си пусна старите албуми на AVANTASIA, както в момента слушам „The Metal Opera“, се питам дали бих могъл да го създам днес? В никакъв случай! Не харесвам текстовете, както и част от идеите в него. Говоря от перспективата на днешния ден и натрупания опит. Днес английският ми е по-добър, метафорите, които използвам, композиторските ми способности са по-добри. Но, дали харесвам албума такъв, какъвто е? Абсолютно! Той представя изключително точно кой съм бил през 1999 – 2000 година. От което трябва да си направиш извода, че абсолютно нищо в него не ме притеснява. Абсолютно нищо. Той е най-доброто, което съм могъл да дам тогава, което означава, че е много важна част от кариерата ми. Това важи за всеки един албум, бил той „The Scarecrow“, „Theater of Salvation“ или „Hellfire Club“ на EDGUY, „The Mystery of Time (A Rock Epic)“ на AVANTASIA. Който и албум да посочиш, винаги ще има определени части, които бих могъл да направя по друг начин днес, бих могъл да променя някой акорд, ако работех по песните сега, но тези неща не ме притесняват, защото все едно да пренаписвам дневника си. Знам, че десет години назад, съм пишел по различен начин. Тогава примерно съм чувствал, че искам да се разходя в гората, а днес бих решил да не го правя, а да си пусна някоя футболна среща. Обаче тогава разходката в гората ми се е струвала по-интересна. Т.е. от днешната перспектива бих направил нещо друго, за разлика от онова, което съм направил тогава, но така съм усещал нещата преди десет години.

От другата страна - Има ли нещо, на което си бил ядосан в миналото, а днес те разсмива?

Tobias Sammet - Когато Байерн Мюнхен загубиха от Манчестър Юнайтед финала на Шампионската лига през 1999 година. Наистина много се ядосах тогава. Но две години по-късно вече се усмихвах на онзи финал, защото Байерн Мюнхен спечелиха Шампионската лига... Сега сериозно. Перспективата за много неща се променя с времето. В някакъв момент разбираш, че не трябва да се взимаме твърде на сериозно. Мисля, че преди 10-15 години съм приемал повечето неща сериозно. Бил съм много ядосан, когато съм се озовавал по средата на проблема. Понякога губиш способността си да поставиш проблема в голямата картина и в нейния обхват заради малките неща. Когато си под напрежение, хванат в капана на някаква ситуация, проявяваш склонност да надценяваш важността на някои детайли. И когато години по-късно се върнеш към дадения момент, се чудиш какво точно си си мислил тогава. Преди 15 години напълно съм откачал заради лошо ревю, ако някой журналист ми даде оценка две от седем. Дори написах песен за EDGUY по темата. Днес попадам на ревюта и виждам, примерно, че някой смята някоя моя композиция, за лоша. Добре, за него може да е така. Всеки има право да харесва или да не харесва нещо. Има една мисъл на Франк Запа, която съм включил в песента „Against the Wind“ – „Ако не харесваш онова, което правя, значи не е направено за теб“. Днес съм на мнение, че ако някой не харесва нещо, добре – какво от това... Аз например не харесвам втория сингъл на BANANARAMA или там някакви техни неща, защото въобще не знам, кой е вторият им сингъл, но се сещаш какво имам предвид. Така че да, има много неща от миналото, на които се усмихваш, когато се сетиш днес. И си казваш – „О, Исусе Христе, онова тогава беше малко пресилена реакция.“

От другата страна - Последен въпрос. Коя е твоята лична музикална революция?

Tobias Sammet - Труден въпрос. Израснал съм в епоха, в която музикалната ми социализация като любител на музиката, беше много важна. Това са 80-те, които ми дадоха толкова много. През 70-те бяха BLACK SABBATH и KISS, както и DEEP PURPLE, и всички класически рок банди. Но изведнъж през 80-те се появиха Ozzy Osbourne и DIO. Не говоря за Dio в албумите на RAINBOW, а за рифовете в песни като „Stand Up And Shout“. Така че за мен 80-те бяха много важни. Не казвам, че 80-те щяха да съществуват без 70-те. Разбира се, че всичко е процес, който търпи развитие и основата на всичко е нещо преди него. Но за мен 80-те с „Bark At The Moon“ на Ozzy Osbourne, с „Holy Diver“ на DIO, „Pyromania“ на DEF LEPPARD, дори и BON JOVI, и техния „Slippery When Wet“, че дори и първия им албум с песента "Runaway", са масивни. Тези албуми са огромни. Те са ДНК-то на музиката. Ами „Slide It In“ на WHITESNAKE… Страхотен албум. Времена, в които всичко за мен беше вълнуващо. Тогава на всеки два месеца имаше революция. Революционен беше „Operation: Mindcrime“ на QUEENSRŸCHE. Дори и „Rage for Order“. 80-те като цяло, като епоха, бяха революция за мен. А и всичко беше казано през 80-те. Разбира се, че аз и други банди добавяме нов поглед в музиката, но 80-те бяха истинска музикална революция и най-важното ДНК на рока.