Паметник на поета Петър Алипиев поставиха в парка на преводачите "Шандор Петьофи" в Унгария

Бронзов скулптурен портрет на поета и преводач Петър Алипиев беше поставен и осветен на тържество в къщата-музей на Шандор Петьофи в Унгария на 17 май т.г.. Мемориалният знак е дело на големия арненски скулптор и личен приятел на Петър Алипиев, Альоша Кафеджийски. Памутникът е дарение от Община Варна с решение Общинския съвет в морската столица. 

На откриването присъстваха внуците на поета - Стоил и Петър Алипиеви, неговата дъщеря Антоанета Алипиева, професор по съвременна българска литература, извъндредният и пълномощен посланик на Република България в Унгария - Н. Пр. Христо Полендаков, директорът на Българския културен институт в Будапеща - Пламен Пейков, директорът на Унгарския културен институт в София - Сандра Мишкеди, кметът на община Кишкьорьош - Ласло Домони, директорът на парка "Шандор Петьофи" - Ерика Филош.

В парка на преводачите "Шандор Петьофи" в Кишкьорьош унгарското правителство поставя бюстовете на всички световни поети, превели стиховете на великия унгарски поет в своята култура. Инициативата за дарението е на Марин Георгиев от списание "Литературен форум" отпреди 20 години и беше реализирана, благодарение на Община Варна и особено на усилията на Коста Базитов и Антония Йовчева от предишната и на Ирена Димитрова от новата местна администрация, припомни проф. Антоанета Алипиева, с която разговаря Валерия Василева.

Поетът Марин Георгиев е „виновникът“ и за поставянето и на паметника и на Атанас Далчев в Кишкьорьош. В парка на преводачите унгарското правителство има прекрасния обичай да поставя бюстове на всички онези, които са превели в родните си култури поезията на Петьофи. Паметниците от българска страна в Кишкьорьошса вече три - на Иван Вазов, на Атанас Далчев и на Петър Алипиев. Спомням си, че Марин Георгиев инициира поставянето на бюста на Атанас Далчев и го откриха двамата с баща ми, а той почина само десет дни след това. Изключително тъжен факт, но си мисля, че сега по своеобразен начин баща ми отново се завърна в Кишкьорьош... Община Варна поде идеята и благодаря на всички, които работиха за това България да присъства в Унгария чрез тези трима големи български поети с принос и към унгарската култура. Това е повод за гордост за България и голям жест от унгарската страна.

Как се срещат Петър Алипиев и Унгария?

Баща ми имаше дългогодишно сътрудничество с унгарската страна. Неговата лирика е провеждана на унгарски, има самостоятелнакнига, издадена в Унгария. Връзките на баща ми с Унгария винаги са били сърдечни. Унгария го е приемала с добро чувство и и уважение, включително чрез преводите му и сега чрез този паметник.Тук е мястото да спомена името на един голям българист, който не само за баща ми, а и за много български автори е направил изключително много. Това е Петър Юхас, който съвсем наскоро се спомина.

Петър Алипиев е много чувствителен поет, но безспорно е и блестящ преводач на поезия. Какъв е процесът на превода на стиховете на Петьофи?

Поколението на баща ми обикновено превеждаше от подсрочници. Подсрочниците бяха правени от Петър Юхас и двамата работеха много близко.По същия начин превеждаше и Далчев, по същия начин е преведен и Петьофи от Иван Вазов. Винаги се работи с предварителен материал, който поетът превръща в поезия. Особено е валидно това, когато става въпрос за по-рядък език, който никой от поетите не владее. От друга страна, можеш да знаеш добре унгарски език, но пък да не можеш да направиш магията на поезията.

Какви спомени имате от кръга поети и интелектуалци около баща Ви?

Останал ми е много ярък спомен за литературния живот на българия някъде до 90-те години. Тогава хората живееха много сплотено, поетите живееха почти на семейни начала, много близки и ги свързваше дълбоко взаимно уважение по отношение на поезията. Останал ми е спомен за големите ни интелектуалци от 60-те до 90-те години, благодарение на баща ми и възможността да го придружавам. Действително имам много силни лични впечатления, които по-късно ми бяха много полезни в моята работа. Аз съм професор по съвременна българска литература и мога скромно да се похваля, че моите книги върху точно този период - 60-те, 70-те и 80-те години на 20. век, са постоянно цитирани в научната общност, защото вадят едно изследване доста „от кухнята“ на нещата.

Да, не само по източници, а от извора имате възможност да споделите. Имате ли усещането, че този период в историята на съвременната ни литература беше или все още е пренебрегнат?

В културата и в частност в литературата всичко е период. Винаги има здрави сили, които се насочват към важни идеи и те се реставрират чрез изследвания, чрез наблюдения. Няма по-добър и по-лош период в литературата. Всяко време има своите идеи, всяко време има своите имена и рано или късно те се подраждат в еволюцията на времето.

Ако трябва с три думи да опишете Вашия баща от днешна гледна точка, какви ще са те?

Ще бъде субективна, разбира се, защото много го обичам, но беше витален човек и някак раздвоен между една много стъклена, много фина лирика и яркия си гаргантюански смях. Той е известен именно с този финес в българската литература. Счита се за един от най-изфинените български поети и същевременно имаше един такъв силен смях точно на Гаргантюа, който роди друга важна книга в българската литература – „Без малко Тиртей. Картини от една изложба“. Тамвъв вид на анекдоти е разказана българската литература. Това е книга, която се счита за история на българската литература, само че видяна от опакото, от смешната страна. Така че, при баща ми имаше едно раздвоение - силен финес и безкрайна езическа виталност. Казвам, че определението е субективно, но мисля, че не е само мое.

Вашите професионални интереси в момента към какво са насочени, има ли нещо, което Ви е много интересно?

О, много са! Няма култура и няма време, което да спи. Самият Вазов го е казал: “... някой в ада ще да влезне, главня да вземе, да ни светне!” Няма такъв период, в който човешкият дух да спи, да не ражда, да не открива, така че и днес имаме своите чудесни автори. Моят фаворит е Милен Русков, но това също е безкрайно субективно мнение на един критик към един литератор. Имаме своите големи автори, които дават своята визия, своя портрет на днешното време.

Вие изкушавате ли се да пишете поезия или белетристика?

Не, не, за мен това е твърде сериозно. Твърде сериозно е и съм възмутена от графоманията, която властва в българското пространство. Днес всеки съвсем безотказно може да се продаде за важен, а нещата да не са нищо повече, освен една маниащина. Има си сериозни имена, но си ги има и маниаците, които продължават цял живот да се смятат за важни, но това, разбира се, времето не отчита.

Разговора можете да чуете в звуковия файл: