Приказка за трима мъже и една мечта

Време, в което мирно съжителстват ръчно направени обувки с дървени подметки, писани глинени паници, дамаджани с плетен кожух, буренца за вино- "за пращане по пощата", дворен умивалник с жълто кранче, юсчета за ракия, ръчно бродирани покривки... Но и библиотека с книги и списания, излезли буквално вчера, видеотека и фонотека с материали за историята, фолклора, личностите, родени и тръгнали към големия свят от малките крайдунавски влашки селца. Какво видяхме там, за какво си говорихме, какво ни показаха и разказаха тримата мускетари? Аз се пошегувах, а те не възразиха- да ги наричам в този наш разговор тримата мускетари от Тияновци. Мускетари, защото вярват в общото си дело. Защото разпалено и с много любов го защитават.

"Въпреки времето, въпреки социалния пейзаж на Българския Северозапад, въпреки всичко. Да, времето е трудно. Но винаги е имало Дон Кихотовци", казва Златко Ангелов.

Влизаме в музея, а там звучи програма "Хоризонт" на Българското национално радио, излъчвана от приемник, който е на повече от 65 години! Радиото е модел "Гусла", в пълна изправност и добър външен вид. Историята на музикалната кутия от миналия век ни разказва Людмил Радуканов:

"Това е едно от първите радиа в село Бориловец. Баща ми беше директор на училището там и беше купил две- едното за училището, а второто за нашия дом. Музеят първо беше в моята родна къща. Но там прокапа покривът. Тогава Иван и неговият брат Мирослав предложиха да го преместим тук. И сега музеят на Фондация "Валахорум" е в Тияновци. Искаме паметта да си запазим. Рода да си запазим. Традициите. Обичаите."

Колкото и да са трудни времената, колкото нямането да е голямо, не се дават порасналите момчета. Преместили са старите експонати от Бориловец в Тияновци и продължават със събирателската работа. И не само това. Насред селото са вдигнали паметник на своя ботев четник- Младен Павлов Калинов, наречен от съвременниците си Козлодуйското даскалче.

"Той като малък напуска селото. Известен е с това, че е човекът, който е посрещнал Ботев на българския бряг при Козлодуй. Участва в Ботевата чета. Заловен е и е съден заедно с другите оцелели. Адвокат им е бил Илия Цанов, братът на Найчо Цанов. Успял за избяга. Отива в Румъния. Става опълченец. Участва в освобождението на Видин. След Освобождението пак му се случва да лежи в ареста- не е обичала тогава властта поборниците... Но хората него много са го обичали. Няколко години търсихме потвърждения, че това е нашият Младен Павлов Калинов. Получихме ги от Николай Пачев, бивш директор на кораба-музей "Радецки" в Козлодуй. Той дойде тук, в Тияновци. Намерихме родственици. Доказателствата бяха на лице", увлекателно и с топло пристрастие разказва Иван Александров за Козлодуйското даскалче.

Едно е да се учи история по учебник, друго е когато историческите факти са запазени в разказите на оцелелите поборници, а те лично са ги предали на своите потомци. Тогава тези факти добиват топлината на семеен спомен.

"И решихме да му направим паметник. Художникът Цветан Тимотеев, от Гъмзово, той го направи. С много голямо желание го направи. Дадохме му снимки. Материали за паметника ни подариха от тук, от там... Посъбрахме малко пари. Кой колкото можа- даде. Открихме го с  много радост и гордост", продължава разказа си Иван Александров.

Из стаите на старата къща на Иван Александров в село Тияновци, която сега е музей на Фондация "Валахорум", ни развежда Людмил Радуканов. Разказва ни историята на всеки експонат:

"Опитваме се да съхраняваме всичко това, с което сме израснали. С надеждата, че някъде нещо ще остане след нас. Това е. Опитваме се да запазим традициите и обичаите на влашкия етнос. Имаме историята на Бориловец. Вероятно ще намерим историята на Тияновци. А и на други влашки села."

Всеки предмет носи носталгия по отиващия си спомен за родния дом, за родната къща, за близките, които един по един се изгубват в безграничния свят...

Има и още един начин за запазване на отминаващите в безвремието стари обичаи, облекла, елементи от бита. Да го наречем памет през окото на обектива. Там е мястото на Златко Ангелов в общото начинание да бъде запазено и спасено за бъдещето родовото наследство на власите от Видинско. Разглеждам един изпълнен с много светлина и живот албум, наречен "Влашките песни и танци в корените на родството". От страниците на албума се усмихват както възрастни хора, облечени в автентични носии от този регион, така и много младежи. Снимките са правени по време на събори, фестивали, срещи на власи от България, Украйна, Молдова, Македония, Сърбия, Войводина.

"Ние сме расли с всичко това. Обичам да снимам това минало, което вече ни се изплъзва. Няма ги копринените ризи на мама, нито шапката на баща ми от виенски плат. Нито шевиците по ризите на баба. Но все в някой дом нещо е останало. Ние искаме да го спасим. Защото това е нашият корен. А без корен сме нищо. И най-слабият вятър може да ни събори. Въпреки движението на хора през последните десетилетия и интегрирането на културите, много от нещата, които помня от детството, от моето село Халваджи, ги припознавам в облеклото и обичаите на власи от различни държави. Значи общият ни корен се е запазил и има смисъл в това, което правят моите приятели сега. 

Колкото до младите- те може и да не стигнат до село Тияновци. Но не и е задължително. Има интернет. Фотографии и видеоматериали, качени в интернет също могат да ги накарат да се замислят", отваря още една възможност за връзка между поколенията Златко Ангелов.

Да, вълшебните светове на нашето родово минало- те са онази шарка различност, която ни пази от обезличаване в днешния отворен и голям свят. Свят, в който има място за всички. Но и свят, в който изгубването на родовата идентичност е равно на обезличаването и на всеки човек по отделно. Изборът е личен- дали искаме да носим познанието, богатството и мечтите на десетките поколения преди нас, и да вървим през света защитени от техния благослов и сила, или да започваме всеки сам своя път, сякаш Вселената е сътворена вчера.