За болката да виждаш как се чупи човешката душа

На 10 октомври 2017 година (вторник), от 17:30 часа, в Регионалната библиотека "Михалаки Георгиев", ще бъде представена пред публика втората книга на Нинко Кирилов "Човек сред хората". Сборникът съдържа 19 разказа за нещата от живота днес. Разкази за потребността ни да общуваме, за неспособността ни да общуваме, за болката от отсъстващото общуване, за това как става така, че макар и сред хора, оставаме сами, за това чуплива ли е човешката душа и какво се случва след "счупването"...

"Загубил съм хората, запазил съм човека. Всеки писател е сам сред хората. Писането е самотно занимание", казва Нинко Кирилов.

Според организаторите на събитието за нетрадиционен разговор с автора на срещата ще се появи художникът Евгени Петров, който е баща на младия автор.

Писателят Васил Георгиев казва за книгата "Човек сред хората": "Текстовете на Нинко Кирилов са разказите на поколението, написани така, че нарушаването на правилата винаги е уместно. Въобще, Нинко е един от най-добрите разказвачи на български език." А редакторът Мария Куманова коментира: "Сборникът "Човек сред хората" е разходка из широкия спектър на човешкото и изследване върху личните граници". 

"Занимавам се с писане", така се представя пред слушателите на Радио ВИДИН младият автор и разказва една любопитна история, свързана с излизането от печат на първата му книга, когато майка му категорично обявила, че "Двойници и животни" не е първото му издание:

"Аз имам първата ти книга", казала тя, показала му я и му припомнила как още в детската градина написал, подредил и подвързал ръчно първата си книга, а за илюстратор и оформител поканил своя баща- художника Евгени Петров.

"Ясно е, че от дете съм искал да правя книги", усмихва се Нинко.

"Подготовката на първата ми книга се оказа много по-дълга отколкото очаквах. И за двете си книги имах шанса да работя с  професионалисти. Говоря не само за издателите. И за двете книги работих с един много близък приятел- Ивайло Петров, фотограф, също от Видин. Разпознаваем не само в България, но и в световен план. Ние с него се познаваме още от времето, когато той снимаше само за удоволствие. Наблюдавал съм целия му път на израстване. Във втората книга има още едно видинско участие- Ива Колева, която е коректор на изданието. Трябва винаги да работиш с високи хора. Високи като качество, високи като интелект, високи като изисквания към себе си и към околните", обяснява Нинко.

Трима уникални талантливи творци, които обаче отдавна живеят и работят далече от родния Видин... Към днешна дата той е само част от детските им спомени и повод да гостуват от време на време на своите близки, които са избрали да останат тук. Затова с Нинко разлистваме албумчето със спомени.

"За мен спомените за Читалището във Видин са свързани с баща ми и неговите усилия години наред да събира деца, които обичат да рисуват. Неговата школа "Дъга" беше продължение на школата на неговия учител Кръстьо Кръстев- "Паскин". Възхищавам се на всичко, което е постигнал. Сега, когато си говорим за него, се сещам и за моя учител по китара Венци Димитров, който казваше:  "Явно на мен така ми е писано- аз да съм втора цигулка, но моите ученици да свирят първа цигулка". Моят баща предаде на много деца любовта си към изкуството. А в моя живот се вписва и с редовните шаржове, които ми правеше и продължава да ми прави- от бебе, та до днес. Те са неговите дискретни уроци към мен. На една от последните скици пуша лула у дома. Питам: "Май прекалено надменно изглеждам?" А той спокойно и без никаква ирония ми отговаря: "Не. Приличаш си." Много е добър в това- да ми дава уроци", разказва моят събеседник. А на въпроса ми за първите четива, успява отново да ме усмихне:

"Помня и до сега стиховете на Джани Родари. Любими ми бяха Карлсон и Пипи Дългото чорапче. Още в пети клас поисках да чета Ницше. Минах и през книгите на Стивън Кинг. Като юноша бях "всеяден". После се откроиха предпочитанията- Селинджър, Маркес, Хемингуей, Борхес, Бредбъри. И сега вярвам, че добрият писател не е нужно да бъде добър човек. Ако наистина е добър в писането, може да си бъде колкото си иска гадняр."

Да, пишещите хора понякога отдават цялото си активно време на литературата и избират самотата. Но не мисля, че Нинко е от тях. Помня го като юноша с китарата на рамо, с широката усмивка и елегантното му чувство за хумор. И знам, че сърцето му няма никога да изостави хората, които обича.

"Музиката и сега е важна част от живота ми. Свиря. Композирам. Участвам в концерти. За мен Видин е моят учител по китара Венци Димитров. Когато той реши да се премести в София, това за мен беше все едно Баба Вида да се премести някъде другаде... Странно е да съм си във Видин и да не го виждам, да не пием с него мелнишко вино от медно менче, да не свирим, да не слушам неговите интерпретации по стари български народни песни. Той формира голяма част от моя музикален поглед", признава Нинко.

Уж не си падам по мрънкането, но със страх питам при кого си идва във Видин, останали ли са тук приятели, близки, хора, на които държи.

"При моите родители. Те много ми липсват. Но за жалост май само при тях се връщам. В София общувам с повече видинчани, отколкото тук- с приятели като Ивайло, с когото поне веднъж седмично намираме време да се видим. Той е едно от късчетата Видин в София. И така някак си съм спокоен, че Видин е с мен. Докато го виждам него, си казвам, че всичко е наред. Както когато чувам майка ми по телефона. Тя ми задава стандартните въпроси. Аз отговарям. И аз зная, че всичко е наред", споделя усещането си за уют моят събеседник.

"Сърцата винаги имат нужда от проверка. Ето това е моята проверка- да сверя сърцето си с ритъма на нейното сърце, като се чуем за кратко", казва Нинко. А аз решавам да оставя текста от нашия разговор изписан до тук. Защото задължително трябва да ни чуете в прикачения файл. Иначе няма да ви се получи- това, със сверяването на сърцата. Приятно слушане!