Годишна разходка в Северозапада

Рубриката ни "Добро утро, кмете!" ви води днес на най-интересните места, които екипът ни посети през 2017 година. Ще ви разходим в различни региони, за да ви накараме да усетите отново атмосферата, която ние заварихме, ще ви припомним и интересните разкази на хората. Ще надникнем в битието на жителите на някои големи и малки селца.

Започваме от Видинско. Картината в селата в този край е почти идентична навсякъде. Обезлюдяването върви с пълни темпове, а изоставените къщи бавно се обгръщат от прегръдката на природата. Едно от малките селца във Видинско е село Скомля. Макар, че е разположено на главния път Е-79, обитаваните къщи се броят на пръсти, а хората в тях през зимата са едва 15-ина.

"22-ма са моите избиратели тук. Преди месец от ЧЕЗ искаха за смяна на електромерите да мина по адресите и да предупредя хората. От 59 абоната намерих 5 души, всичко друго- къщите са празни. Я дошъл на 5 години някой си от София, Бургас или Варна, я не", обрисува картината кметският наместник Румен Тодоров. И допълва:

"Каквото е селото, такава е и държавата". Хората обаче обичат селото си, пишат и стихове за него. 

"На Скомля с любов" - такова е посланието, което поетеса от Белоградчишкия край е написала за хората тук- за да остане завинаги спомен за някогашната му слава.

Подобен е животът в други две отмиращи села в община Димово- Бела и Дълго поле, в които жителите са общо 70. Демографският срив е най-големият бич за хората тук. През зимата в Бела живеят около 70 души. Селото може и да е малко, но пък се смята за европейско, съдейки поне по външния вид. Сградата на кметството е ремонтирана по европейски проекти. Работният ден на кметския наместник Асен Асенов преминава в едно от бившите училища в село Бела, където освен кабинетът му има помещения за лекарски пункт, за приемна на полицията, и място за гласуване.

В съседство е Дълго поле. Обитаеми са само две къщи, а жителите са общо четирима. Хляб и продукти им доставят с автомобил веднъж в седмицата. Там е толкова тихо, че животът сякаш е спрял, казва Асен Асенов.
 
"Къщите и в двете села са предимно необитаеми. Собствениците им предпочитат не да търсят пазар за имота си, а да го съборят и да продадат строителния материал", обяснява Асенов.

Отиваме към Белоградчишко, село Салаш. В миналото на около 2 км западно от него е имало гранично подразделение, а после гранична застава на граничен отряд - Видин. През 2014 година е направен първа копка на новия Граничен контролно-пропускателен пункт Салаш - Ново корито и стартира изграждането на пътя до прохода "Кадъ Боаз". Предвиждаше се нов път и съоръжения на 4-километровия участък до границата със Сърбия. Проектът така и не се довърши. Всяко лято на прохода в местността "Корито" между селата Салаш и сръбското Ново Корито, границата между България и Сърбия се отваря и на нея се провежда българо-сръбски панаир. Това е най-големият международен събор на Балканите, казва кметът на Салаш Румяна Алексиева:

"Още от време "оно" сърби са идвали в Българско и са били слуги, преди 1944-та година. Сега на събора се срещат хора с роднини отвъд границата- в Ново корито, Зайчар, Княжевац... Една година един дядо от Сръбско търсеше Анто от Салаш, който обаче беше починал. Намериха се със сина му, бил някога слуга при тях. Оттогава се срещат всяка година."

От събора на границата със Сръбско при прохода "Кадъ боаз" обратно към Видин. Знаете ли откъде произхожда името на  село Гайтанци? От някогашните занаятчии шивачи, които се заселили там постепенно. Правели гайтани за дрехи, като били известни с майсторството си в цялата околия. Историята на селището е описана в две книги на местни автори- "Живи въглени" на Камен Нинов и "През този живот" на Богдана Петкова. Венелин Рангелов е кметският наместник на селото.

"По онова време в Гайтанци е нямало железар, затова повикали дядо Пуно от с. Орешец. Също не са имали майстор-шивач, навремето ги наричали терзии. Затова повикали дядо Велко, пак от Орешец. Същият човек изработвал гайтани, с които украсявали белите дрехи. От околните села идвали тук да купуват гайтани. Така останало името на селото- Гайтанци", пише в книгата на Камен Нинов.

Следва село от община Макреш, отново Видинско. Това е Толовица- типичното малко село с пустеещи къщи и малобройно население, но пълни с желание за възраждане на родното си място. В Толовица има две турски къщи, едната от които е музей. Селото е родното място на идейния водач, организатор и ръководител на Белоградчишкото въстание от 1850 година- чорбаджи Цоло Тодоров. Той е син на преселници от село Белимел, Монтана, които бягат от турците. Подмолно организира недоволството на робите от нови, още по-тежки и непосилни данъци и беззакония на местните турци. В Раковишкия манастир се пази като ценна реликва подписан с кръв документ-съзаклятие за вдигане на въстанието. В него името на Цоло е на първо място. При потушаването на въстанието е обезглавен от турците- пише в архивите. Къщата на Цоло Тодоров е превърната в исторически музей, който поради финансови проблеми обаче е заключен за посетители. Ние успяхме да влезем и да усетим атмосферата на старата къща, пазеща толкова много история.

"Идеята е някой ден да се съберат достатъчно експонати, които да напълнят стаичките", разказа кметицата Виолета Стоянова. Необходимо е да се направи и еко пътека да историческата ценност.

И още нещо любопитно от разходките ни из Видинския край- село Милчина лъка, община Грамада. Основна културна забележителност там е паметникът на загиналите през двете Балкански войни, намиращ се в центъра на селото. Доста запазено е и училището, затворило врати преди повече от 40 години. В края на 70-те години на 20 век там са подслонени проституиращи жени, преди това държани в Белене. Кметът Йордан Събев отключи за нашия екип сградата, още пазеща спомените от онова време. Заради това, че зданието станало дом на аморални жени на селото излязло и друго име- казвали му Момина мъка, разказва кметският наместник на Милчина лъка Йордан Събев.

"Сградата е била и дом на "каките", и склад на Гражданска защита, пазили са и архив на Кооперацията, но всъщност преди това е било училище- две класни стаи и директорски кабинет. Настаняваните тук жени са ги водили като аморални, знаете по онова време- два доноса, и те изкарват най-черната овца в света, в една от стаите още стои акушерското магаре..."- разказа кметът. А декорът, който ни показа бе, както той го обрисува, като за филм на Хичкок.

Ангажираме вниманието ви с нещо разтоварващо, любопитно и нетрадиционно. Дестинацията е Златорожието, влашкият край, където трудно бихте открили човек, ако не знаете кръщелното му име, защото е твърде вероятно да се окаже, че е съвсем различен човек, заради името, с което е по-известен в обществото.

"Имаме Бризент, Призенция почина, София- казваха ѝ Пъпушика на влашки, а на български "кукличката", защото е била малка като кукла, дъщеря ѝ е Дамянка, а ѝ казват Църяна, и още една София, тя си е Фика, Генади пък е Белча", разказа Илигия Тодорова, или баба Лида от видинското село Сланотрън.

Не можем да пропуснем монтанското село Ерден, част от община Бойчиновци. Хората разказват, че в селото, което е само на няколко километра от областния град Монтана, се живее спокойно. Престъпност нямат, работа си намират в града, функционира местният колбасарски цех, кариера и асфалтова база. Имат и летище, на което се правят състезания по парашутизъм, имат и модерен стадион. Разговаряхме с дългогодишната кметица Еленка Василева за спокойното съжителство между българи и малцинство. Това, с което се хвалят е липсата на безработица. В центъра на селото приветливо кафене и магазин посрещат жителите и преминаващите. Изградена е модерна детска площадка, удобна беседка и поддържана цветна градина. За малките има и нещо любопитно- зоо кът. Впечатление прави и стилът на местния ресторант, който не отстъпва по категория на градските.

Коренно противоположно на селото с летище е Каменна рикса, Монтанско. Планинско село, с интересни хора и много история. Достъпът до него от главния път Е-79 се оказа истинско предизвикателство за екипа на Радио ВИДИН. Отсечката от около 8 км не е виждала ремонт десетилетия, осеян с кратери е лъкатушещият през гората път. Каменна Рикса е царско село, за това говорят архивите, разказва чичо Благой от Пенсионерския клуб. Според него, името им произлиза от латинската дума "рекс", която значи крал, цар. Имало е чифлик на богаташ от албански или турски произход. В малкото село имат паметен знак за войводата Панайот Хитов. Открита е преди две години, когато върху стената на местното читалище е поставена плоча с изображение на героя.

Сменяме курса на пътуването и се отправяме към Врачанско. Село Косталево е едно от големите в Северозапада, там живеят около 1000 души. Пълно е с млади хора и живот, но е и бедно. Близостта му до областния център Враца помага на живеещите тук да намират работа, макар да не вземат кой знае какви заплати. В Косталево все още стоят помещенията, които били някога лекарски и зъболекарски кабинети. Дори оборудването в зъболекарския още стои, но няма кандидат да се грижи за денталното здраве на местните хора. Налага се понякога кметът Любомир Кръстев, който е ветеринарен лекар по професия, да помага в грижите за здравето, дори преди време трябвало да свали конците от операцията на социално слаб жител на Косталево. Като няма кой, той хваща и мистрията и запълва улични дупки. Липсата на пари е в основата на всичко, смята кметът, който ни показа и наличната сума в касата- 1 стотинка. Толкова големи са проблемите в едно българско село с липсата на работа и безпаричието на хората. Остава им единствено надеждата, че нещо, някога, ще се промени. Кметът на Косталево е родолюбец и оптимист. Има велики планове и ни разказва нещо, което малко хора вероятно знаят, че в тяхното село е пренощувал Христо Ботев. Затова иска да постави паметник на революционера на близката до селото Ботева поляна.

И една любопитна среща във врачанското село- с майстора на файтони Анко Анков. Дядо Анко днес е на 87 години и е последният жив майстор от прочулата се в България фабрика за файтони на Мито Орозов. 

"Правехме във фабриката файтони, кабриолети, след това електрокари, бяхме 86 души - железари, бояджии, тапицери, дърводелци. Аз съм бил всякакъв. Направил съм 3 файтона сам от начало до край, обемиста, ръчна работа, две години отнема. Учих 5 години в техникума, при майстори след това, откакто съм започнал, все се уча", казва майсторът.

Всички истории от разходките из Северозапада може да прочетете в "Нашата тема".