Да спасиш едно българско село

Интересна е нейната история. Родена е на 13 август 1977 година в София.  На 37 години напуска столицата, за да се премести да живее на село. Избира родното място на майка си - село Комарево. В това село като дете тя прекарва всичките си ваканции. Основното си образование получава в 104 ОУ "Захари Стоянов", след което продължава в 18 СОУ "Уилям Гладстоун", където е учил и баща ѝ. От малка има любимо занимание – чете всякакви книги, от приказки до класика. Влече я историята. Кандидатства в Нов български университет (НБУ), специалност "История", но трябва да прекъсне, за да гледа малката си дъщеричка. И така минават 13 години, когато отново се връща в НБУ и започва ударно да учи – взима две години за една, записва специализация "Египтология", пише дипломната си работа, запознава се с интересни хора. И вече като специалист прави теренно проучване на крепостта "Калето" в село Комарево. Решава да се премести в град Монтана и да започне работа като музеен работник. Поради ниското заплащане напуска и се премества да живее в Комарево.

Родословното  дърво на Цвета Йорданова е много колоритно, в него се преплитат софийски, панагюрски и комаревски родове, изпълнени с всякакви характери и таланти.

"Софийската ми прабаба Фона е била детенце и е присъствала на обесването на Васил Левски. Знам историята, че са присъствали, когато са сваляли Левски от бесилото. Все съм се чудила, добре, ако са тръгнали след него… Прадядо ми Димитър Коцев – Бабача е изявен софийски социалист, комунист. Много добър приятел с Димитър Благоев. И вкъщи всичко е било в червено, като почнете – оградите, кошерите, пейките, капаците, абсолютно всичко е било боядисано в червено. Даже някъде из архива на баща ми има такива запазени неща. Дядо ми пък е бил нещо съвсем различно. Имал е авторемонтна работилница в София, точно срещу Централна гара. Вече я няма. Точно покрай тези събития им взимат абсолютно всичко. Дядо ми оцелява благодарение на застъпването на работниците му за него. Те го спасяват, защото са знаели що за човек е. Разказвали са ми как дядо ми е ходил да взима заем, когато е нямал пари, взимал пари от сарафи, за да си плати на работниците точно на деня и на часа. Започва от нулата и започва да пътува из Европа, купува машини. Много предприемчив е бил. Научил е децата си на труд от много малки. Възхищавам му се. Много е интересен софийският ми род. Много цветна,  колоритна фамилия имам. Другата ми баба е от рода на Райна Княгиня“ – разказва Цвета Йорданова.

Цвета с гордост разказва и за своята дъщеря, която определено е наследила част от чертите на прародителите си:

"Моята дъщеря върви по нейния си път. Тя е борец в същия начин. Иска нейните си неща да ги постига сама. Много е независима, справя се при това страхотно - с учене, рисуване, косплей. Научи се сама да си шие костюмите. Страшно много се гордея с нея.“

Младежката мечта на Цвета е да види Египет. Още на 18 години иска да пътува из Средиземно море и да види египетските пирамиди. Родителите ѝ не я пускат. Едва на 30 години отива за първи път в Египет:

"Най-голямата  ми детска мечта беше Египет. Това, което видях беше повече от това, което очаквах. Когато застанеш пред Сфинкса и видиш това лице, което е било там хиляди, хиляди години преди ти да се родиш, и знаеш, че то ще остане след тебе, когато теб те няма. Много е впечатляващо. Не знам защо всеки път, като седна отстрани пред него и винаги се разплаквам, някаква емоция има. Тази история, която я гледаш, тези невероятни неща няма къде да ги видиш. Разбираш, че няма обяснение, не можеш да го обясниш. Не пожелах да вляза вътре. Първо е много тесен коридор, свежият въздух е минимален. Някак ми се иска повече да ги пазим. Всеки един турист в храмове внася влажност, увреждат се. Иска ми се да им се наслаждаваме, но отдалече. Как са направени – не знам, това са огромни каменни блокове, сложени с уникална точност. Не може да си го обясниш, харесва ми тази история как хората са ги построили – нереално е.“

Цвета има  още една мечта, която също става реалност.

"Втората ми  мечта също ми се сбъдна миналата година – да намеря някой, който наистина да ме обича. И го намерих, в Комарево. Съпруга ми, с който се познаваме от деца.“

И стигаме до това как Цвета се връща в село Комарево. Тя си спомня времето, когато е била дете, време, в което е царяло истинско безгрижно детство и свобода.

"Откъснахме се от природата и станахме изкуствени и болни. Иска ми се да се създадат условия, които да привличат хората да се върнат в Комарево. Всички казваха, че тук не се случва нищо. И почнахме по обратния ред – да правим нещо, с което да привлечем хората да дойдат и да се върнат, или да си идват по-често. Селото ни има работа. Това да работиш в малко населено място, да живееш спокойно не е никак малко. Можеш да си осигуриш много спокоен живот. И трябва да създадеш някакъв живот, култура, някакъв вид развлечение, да имаш избор“ – обяснява младата жена.

За 3-4 месеца успява със своите помощници да събере над 4000 тома книги. В акцията се включи и Радио ВИДИН, а на 10 март библиотеката отваря врати за своите посетители. Вече има компютри и интернет.

"Сега борим различни идеи, с които да възстановим културния и социалния живот. На 11 август подготвяме рок фестивал и се надяваме да направим нещо различно. Фестивалът е с благотворителна цел, няма да има вход. Средствата ще са за ремонта на нашия салон, който е в лошо състояние. Ние нямаме място, където да се събираме.“

Най-голямата болка за Цвета е напускането на младите хора и заминаването им в чужбина.

"Къса ни е паметта. Не се учим от грешките си, продължаваме да допускаме едни и същи грешки, което, за съжаление, води до там да си губим децата и да продължават да си тръгват, което за мен е най-голямата мъка. Виждам родителите им, виждам как живеят те и определено ми е много криво. За това се борих дъщеря ми да не е от тези, които заминават. Аз се борих да остане. Това е страшна мъка и болка. Светът е голям и малък, взимаш самолета и си където искаш. Ама камъкът си тежи на мястото. Много ми се иска да си тежа тук, на местото. Искам внуците ми да са около мен.“

Цвета Йорданова е оптимист за бъдещето на България.

"Ние сме от расата на оцеляващите, ние винаги сме оцелявали и нищо не е успяло да ни убие и сега нищо няма да ни убие. Трябва да се научим да си ценим културата, езика и традициите и това ще ни запази. Само това.“

Целия разговор може да чуете в звуковия файл.