Мариана Василева- една медицинска сестра между Видин, Либия и Испания

Мариана Василева е родена във Видин през 1970 година. Завършва гимназия "Димитър Благоев“ като отлична ученичка. Продължава да учи в Полувисшия институт "Филаретова“ за акушерка. След дипломирането си започва работа в София, а след това във Видин.

90-те години на 20 век в България са години на криза, безпаричие и инфлация. В този период, когато Мариана работи във Видин като медицинска сестра, се появява възможността за по-добро заплащане и работа в чужбина. Това е Либия. И тя, както и други нейни колежки, заминава за далечната арабска страна.

С Мариана в нашия разговор се връщаме към нейните детски години, години на социализма, когато повечето семейства са с еднакви доходи и еднакви възможности.

Семейството

"Живяла съм в средностатистическо българско семейство. Родителите ми са работещи хора, опитвали са се максимално да ни задоволяват. Никога не сме чувствали липсата на внимание и финанси. Тъжно ми е, че много рано загубих майка си и прибирайки се към България, това ме натъжава. Майката във всяко едно семейство има движеща роля. Благодарение на майка ми сме това днес аз и сестра ми. Майка ми е била човекът, който ни е възпитавал, давал ни е съветите в живота и ни е формирала като личности. Възпитавани сме в насока да обичаме родината си. В моето семейство се говори с мили думи за родината ни. Всеки един емигрант мечтае да се върне в родината си. Така възпитавам и моите деца. Дъщеря ми може да чете и да пише на български, защото от малка учи в испанско училище. Аз се гордея с това. В чужбина спазваме българския  дух и българските традиции."

Училището

"В училище любимите ми предмети бяха българският и биологията. С биологията продължих по-нататък да уча. А с литературата – имах една госпожа Аврамова. Тя беше уникален човек. Тя ни караше да разказваме със свои думи, да осмисляме това, което казваме. Не знам съученик, който да не обичаше литературата и въпросната госпожа. Тя правеше часовете ни като забавление. Всеки учеше с желание. Сега пред очите ми е госпожата и се сещам как с нетърпение чаках часовете ѝ. И затова аз много отдавна съм писала стихове. Така съм изливала чувствата си. Все съм казвала, че ще напиша нещо по–голямо. В гимназията "Димитър Благоев“ учех. Учех, определено учех. След това реших да продължа с медицината. Още от малка мечтаех, че ще слушам на мама и татко сърчицето и ще бия инжекции. Кандидатствах в Плевен през 1988 година. Бях много убедена, че много знам. Оказа се, че нищо не знам, получих двойка. Реших да отида да си видя работата, бях убедена в това, което знам. Не ми позволиха да си видя работата, трябваше да чакам и щях да изпусна изпитите в "Йорданка Филаретова“. Бях приета с много висок бал и така започнах да уча за акушерки."

След дипломирането си започва работа като такава в "Шейново", след това във видинската болница в "Неонатология" и продължава да работи в Дом "Майка и дете“ с деца с аномалии. Работата не ѝ тежи, чувства се удовлетворена и щастлива, че  може да изпълни своя дълг  като здравен работник.

"Работата много ми харесваше. Виждаш колко трудно е да възпиташ едно дете максимално, да се зарадваш утре, че това дете може само да се обслужва. Виждаш развитието му и се чувстваш щастлив от резултата. Това трябва да го работиш със сърцето си. В момента, в който видиш лъчезарните им усмивки, как те се радваха на всяко едно нещо, което им се случваше и го показваха безрезервно. С нетърпение знаеха кога идвам и на вратата ме чакаха да дойда."

Решението

"Зароди се в мен идеята да замина за чужбина, понеже много колежки заминавах в арабския свят. И така реших, че мога да замина на работа в Либия. Бях одобрена и много бързо, в рамките на два месеца,  ни предстоеше заминаване. Бях по майчинство с второто си дете. Твърдо бях решила, че ще замина, понеже на мъжа ми работата беше несигурна, аз бях по майчинство, тогава бяха трудни годините. Просто не можеше да продължава така. Това беше най-доброто решение за момента. И не мога да съжалявам, че съм го взела."

Либия

"Всеки от нас беше психически подготвен, че отива в държава, в която много неща са табу, в която отива главно да работи. Проблемът беше, че аз бях много млада, на 27 години заминах. Но като професионалист работех достатъчно добре. Проблемът, който се зароди беше СПИН-проблемът. Най-вече проблемът беше психологически. Беше нормално да разчитаме на някаква помощ от посолството в Триполи. В Бенгази посолството беше затворено. Никой не се отзова. Всичките ми опити да се свържа с посланици бяха неуспешни. Познавам всички сестри. Всичко това няма как да се случи и българките да са виновни. Всеки е отишъл там да си изкара хляба. Това е една скалъпена история, която отне много време и лишаване от свобода на прекалено невинни хора. Всички се притеснявахме. Без паспорт, в чужда държава, нормално е да се притесняваш." 

Книгата "Арабска тъга"

"Доказа се, че българските сестри са невинни. И това трябваше да излезе на бял свят и някой да каже: "Да, действително тия хора са невинни" и да се запамети по някакъв  начин в историята. До днес не излезе нищо черно на бяло. Това беше фарс. Дълбоко в себе си знаех, че един ден ще седна и ще напиша това, което аз съм изживяла. Защото там бяха и други сестри, които не са били в затвора и са изживявали нещата доста дълбоко в себе си. Трябвало е нещата да узреят в мен. Реших това преди смъртта на майка ми. Аз ѝ бях обещала. И да, написах книгата. След това ми беше трудно да намеря редактори, издателство. След две години това се случи. Книгата завършва със стихотворение към майка ми. Щастлива съм ,че осъществих една наша взаимна мечта."

Нещата в живота

"Оценявам вече малките неща в живота ми. Мисълта, че утре ще се събудиш, че си здрав, че твоето семейство е около теб, че ще видиш усмихнатите личица на децата ти, че ще видиш грижовните ти родители, съпруга ти. Това са неща, които ние в забързаното ежедневие подминаваме. Приемаш го като една даденост.  Сега разбирам, след нейната смърт, че няма кой да ми отвори врата и няма кой да ми каже: "Добре дошъл!" А една усмивка колко много е значела!"

Мечтата

"До всяко едно същество да застане поне още едно, иска ми се хората да не губят оптимизма си, иска ми се да вярват в утрешния ден, да имат малко повече самочувствие… Нека се опитаме да не губим себе си, вярвайте, както и аз вярвам, че за България ще има хубави времена! Дай, Боже, всички да ги дочакаме и дай, Боже, утре да се радваме на по-добро бъдеще!"