Ангелина Петкова - радио съдба

С Ангелина Петкова се връщаме към нейните спомени за детството, за многолюдното ѝ семейство, за времена, които по думите ѝ са били бедни, но щастливи. Сега почти не можем да си представим, че е имало деца, които са жадували да учат, да се образоват, но не са имали финансови възможности. Така е било и с моята събеседничка, Ангелина – имала е огромно желание да получи нови знания, да има учебници, но не е имала това щастие. И затова, когато ѝ преподават урока, тя го запаметява дума по дума, без да има учебник и пак е отличничка. Две години учи и във Видин, в селскостопанския техникум - първо защото обича животните, и второ- защото ученето и общежитието са били безплатни.

"Родена съм в китното балканско селце Превала, в многолюдно бедно семейство, бяхме 8 деца. Израснахме бедни, но щастливи. Безгрижни закриляни от голямата обич на майка и татко. Беше трудно да ни издържат пет ученика. Татко беше миньор, майка нищо не работеше, домакиня. Единствената помощ от държавата беше да вземат дете на държавна издръжка. Аз бях с най-голям успех и ме взеха в общежитието във Вършец. Това беше "Дом за деца и юноши за сираци от Отечествената война“. Там учех две години и като че ли ми отвори очите Вършец и прогледнах."

Мечтата ѝ е да учи педагогика, но няма възможност, няма кой да я издържа. Така попада в Селскостопанския техникум във Видин, където обучението е безплатно.

"Имах сестра по-голяма от мен, тя ми купи дрехи, учебници, и заминах. И започнах, всичко беше добре. Започнах да боледувам, бях анемична. Трябваше да напусна. При какви условия  сме живели – войнишки. Как сме прали със студена вода…."- спомня си Ангелина. През февруари 1959 година напуска Видин. Болест става причина да замине за Трявна за лечение. 

"И аз като отидох, ама нацъфтели билки, цветя, ухае въздухът на бор, ама красота! Така изкарах една смяна и помолих нашите да ми изпратят пари- да остана още една смяна. И през туй време се запознах с едно момче, което било на почивка и  останало на работа там. И на мен ми мина през ума, че и аз мога да направя така, за какво да се връщам. Подадох молба за шивачка в Трявна. С много усилия как да е започнах работа, с 12 лв. можете ли да си представите. Много обичах организационна работа. Бях заместник-секретар на Комсомола в предприятието. И секретарката ми казва: "Абе, Анче, защо да не те вземем в радиоуредбата, хем ще ми помагаш.“ Аз приех с готовност, без да знам в какво се състои тази работа. След това ни изпратиха на едномесечен Национален курс по радиожурналистика в Симеоново. Аз отидох и всичко това, което учат във факултета по радиожурналистика ние за един накратко, накратко, но най-същественото научихме. Пишехме репортажи и ги записвахме в радиото. Върнах се в Трявна по-опитна. Много си обичах работата. Тук станах и член на Партията. Съжалявам, че напуснах Трявна, защото много са по-добри хората там. Установих голяма разлика и в културното ниво."

Ангелина се връща в родния край, в Монтана. Започва работа като нормировчик и чака да се появи свободно  място и така десет години. Докато се появява свободно място в радиовъзела. Започва работа с Маргарита Гашова, след това към тях се присъединява Асен Рибагин. Много са спомените ѝ за интересни случки и срещи с известни хора и личности. С любов се сеща за бай Дико Илиев, когато той е получил званието "Герой на социалистическия труд“:

"Той беше много хубав човек, казваше: "Най –после и мен да ме признаят“ и целият трепери. Той беше разкошна душа, земен човек, обикновен човек, няма нищо помпозно в него или да се надценява и да се различава от другите хора. Най–много в Градската градина се срещахме. И съм се чудила как и откъде идва тази сила, енергия и емоция. Знаете и за "Александрийка", че погребва дъщеричка и в главата му звучи хорото и "аз се върнах от погребението и се затварям в една стая и започвам да пиша нотите." Това всеки не може да го изживее, а е толкова обикновен, а толкова надарен. А хората – умрял да си , ще станеш и ще играеш."

Двайсет години Ангелина Петкова работи като радиожурналист. Професия, която я оформя като личност, която я изгражда като професионалист с голям кръгозор и много познания.

"За мен журналистиката наистина е една престижна професия, всеки ден ни среща с различни хора. От всяка професия по нещичко ми е оставало. Така човек се самоизгражда, стига да има чувството и желанието да оценява това, което му предлага професията. Това беше трибуна на знанието. Всяко предаване като че ли беше раждане. Това, че съм се изградила като човек е от радиожурналистиката. Професията ни дава широк простор, да израстваш. Учеха ни – говорете простичко обикновено, а не помпозно. Не можеш да говориш пред микрофона както на пазара или в магазина, трябва малко да се различаваш от обикновената реч.  Нашата роля е не само да  информираме, а и да възпитаваме. А то се възпитава чрез правилно говорене. Сега този работа ми липсва. Аз като Лили Иванова без радио не мога, събуждам се с музика, заспивам с музика. Обичам да съм в течение на събитията. Уважаваха ни нас, радиожурналистите. А сега виждам как ги гонят, пренебрегват. Не знам как бих се чувствала сега."

Днес Ангелина Петкова живее като повечето български пенсионери. Продължава да работи, да чете, да твори, да участва в културните и обществени събития в Монтана, защото: "Всяка минута трябва да бъде изпълнена, да има съдържание, а най- важното в живота са трудолюбието и добрите взаимоотношения."

Целия разговор чуйте в звуковия файл.