Писателят Ивинела Самуилова: Опитвам се да правя неща, които ми радват душата

Имам удоволствието днес да ви представя Ивинела Самуилова. Предполагам, че повечето от вас я познават като нашумял български писател със запомнящи се книги, които се нареждат сред най-търсените заглавия на нашия книжен пазар. 

Ивинела Самуилова е родена на 10.04.1971 г. в Северна България, в град Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски език в град Враца, а след това след известно колебание продължава с  магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология. От 2005 година живее и работи в София.Освен като писател, Ивинела Самуилова се изявява и като преводач на художествена литература от испански език.

В последните години творбите на Ивинела Самуилова се превърнаха в едни от най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди — с любовта и признанието на читателите. Почти всичките й творби получават награди и отличия. Романите й „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“ на фондация "Човешката библиотека".

"Къде отиваш, пътнико?" влезе в класацията ТОП 20 на площад Славейков за най-търсените български книги през последната годината, по повод Деня на бългаската писменост и култура 24 май, 2015 г.

„Гатанки от небето” зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България” за 2015 г.

Романът “Бабо, разкажи ми спомен” спечели първото място в националния конкурс “Моята любима книга - 2016”.

Самите читатели определят книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи… Вероятно защото веруюто на авторката е, че хората нямат нужда от поучения, а от вдъхновение за живота.

До този момент не бях виждала отблизо авторката Ивинела Самуилова. Пред мен застана крехка, почти чуплива, красива, млада жена, с невероятно топло излъчване и очарователна  усмивка. Сядаме в уютната зала на видинската библиотека и като начало се връщаме към детството на Ивинела, което за нея е било вълшебно, приказно и завладяващо. И отново се оказва, че за да може едно дете да усети вълшебството на детските години огромна роля за това имат родителите, които създават приказността в най-обикновените и прозаични иначе неща.

"Моето детство е усещането за вълшебство. Това чувство се запази в мен по две причини. Едната е баща ми, който ме накара да повярвам, че има вълшебни пръчици. Спомням си как аз шепнех на една вълшебна пръчица, после той я изслушваше и изпълняваше  желанието ми. И другият ми спомен за вълшебството е разказът на баба ми за нейния живот като малка, като дете на село. Когато бяхме двете тя лягаше при мен и аз й казвах :“Бабо, разкажи ми спомен“, не исках приказка, а исках да ми разказва нейните детски преживявания, които бяха толкова вълнуващи, абсолютно от друг свят, колоритни, пълни с аромати на природа, на истинско детство, нещо много естествено и жадувано от мен. Тази жажда остана през целия ми живот."

Селото

"Аз самата не съм расла на село, но съм развила една особена чувствителност към този начин на живот. Всичко ми прави по-силно впечаатление за разлика от селските хора. Така , използвайки тези думи:“Бабо, разкажи ми спомен“, аз се опитах да изразя тази своя обич към този начин на живот. Това е безценен спомен за хората от моето поколение. Да, аз вече имам къща на село, връщам се при всяка възможност. Желанието ми е там да живея постоянно. Къщата е доста стара, пропита с много дух, от онова време, над 120-годишна. Постепенно успяваме да й вдъхнем нов живот и се чувствам като в свой дом. Всичко припознавам като много близко."

Как се обяснява тази връзка със селото и усещането за познатост

"Генетичната наследственост се предава и трудно може да бъде изгубена. Това важи и за сферата на духа – ние го наследяваме по един много траен начин,  запечатан толкова дълбоко в нас."

Богословието

"Не бях сигурна какво искам да уча и пропуснах една година, търсех някакво друго разбираане за живота, да го осмисля по мой начин. Срещнах мой съученик веднъж в София, той вече беше студент и отиваше на лекции и аз отидох с него и това много ми проговори. И макар да не знаех какво ще правя с това богословие, реших, че искам това да уча и така оказа се, че ми е много полезно. Защото то развива една усетливост за битието, която ,за съжаление, сме позагубили. Тази връзка между земята и небето, която задава параметрите за начина ни на живот, задава ценностите, опорите и ориентирите. Без Бога, без Божественото човек се проваля. Проваля се нямам предвид, че не му е провървяло в бизнеса, той се проваля като човек затова, че се чувства некомфортно в тоя свят, като че ли този живот е заболяване, което тр да се преболедува. Докато човекът, който съхранява тази връзка с Бога, с чудото на живота успява да поддържа тази връзка с магията на битието."

Българският фолклор

"Отначало разбирането ми за българския фолклор беше по-скоро интуитивно. В народната душа има идея за празничност, има някакво щастие, има нещо, което има смисъл. Ритуалите имат смисъл. Това знание за тази обредност ние сме изгубили. Правим нещата за здраве и късмет и до там. Не знаем защо трябва да ги спазваме. И така си поставих задача да вникна по-дълбоко в тези дебри на народната душа. Излиза, че наш баби и дядовци с всеки ритуал са се опитвали да се доближат до тази мярка на божественото за живота, да прекрачят от временното към вечното. В колелото на историята трябва да се запази този дух!"

За първата книга „Животът може да е чудо“

"Причината за нея е срещата ми с психолога Алексей. Когато успееш да дръпнеш пердето на прозореца, виждаш, че има други неща, картини, които са много по-интересни. Опитвам се да живея леко и с радост. Не че не ми се случва да ме повлече инерцията. Стига ми малко да изляза, да видя гората, небето, ромона на реката и да пусна да се изтече тази отрова, която ми е отровила съзнанието. Опитвам се да правя неща, които ми радват душата – писането, рисуването, свиренето, опитвам се да живея с по-малко сериозна нагласа към живота . Животът ни е даден за радост, а не за мъка и страдание."

Пътят Камино

"Пътят ми даде сюжет за книга. Хората по пътя са понесли собственото си объркване. Да тръгнеш по Пътя, значи си стигнал до кризисна точка в живота си, в която наистина трябва да спреш и да потърсиш друго решение. Повечето от хората са тръгнали поради проблемна ситуация в живота си. И търсят отговор на въпроса „Сега какво да правя?“. И Камино осигурява тази възможност."

Постите

"Сетивата се отварят по време на постите. Ефектът на поста се усеща впоследствие. Даваш си сметка, че си успял да спреш да се лакомиш, тоест узъптил си своите апетити, които съвременният свят развива агресивно. Които не са ни присъщи. Можем с много малко да живеем. И наистина аз го виждам, че когато съм на село, аз нямам нужда да ям сложни неща. Много ми е хубаво да си сготвя чорбичка от прясно набрана коприва. Докато в града е изпитание човек да пости, защото има апетити , които са ненужни."

За вярата и българите

"Българите са религиозни без да са религиозни. Има копнеж по Божественото, той не е изгубен, но формата не е  преосмислена все още. Има кризи, има дух на отрицание в усещането за Бога. Може би българинът не е успял да излезе от езичеството и не е успял да влезе в християнството, той все още е някъде по средата. Усещането за Божественото , което са имали българите като езичници е по-добро от състоянието на безбожие по време на комунизма. Загубата за усещането за Бога е трагично събитие. Нашата национална идентичност минава през връзката ни с Бога ."