Пред обектива - фотографът Иван Аладжов

"Това, което си спомням от моето детство е свободата и независимостта. Скитахме по полетата, събирахме се големи групи деца, правехме какви ли не глупости и пакости, но бяхме самостоятелни. Къпали сме се край реките и в язовирите и как сме оцелели, не знам. Не си спомням да е имало някакъв инцидент. Учех в училището в село до 4 клас в смесени паралелки, но го закриха. Когато трябваше да отидем в прогимназията, родителите ми взеха решение да отидем в Димитровград. Родителите ми по цял ден работеха. Майка ми от рано сутрин до късно вечер беше на работа, беше краварка. Кравите изискват много грижи. Баща ми също. И сме израстнали съвсем самостоятелно. Дядо ми се занимаваше със земеделие и гледаше и много животни."


Училището 

"В училище беше много строго, имаше униформи, което от една страна беше добре, защото родителите ни не мислеха какво да обличаме, децата горе-долу бяха еднакви. Имаше дисциплина, уважение към учителите и стремеж към знанието. Бяхме много ангажирани тогава, имаше много кръжоци. Аз се занимавах с астрономия, с математика допълнително. С фотография. Водеха ни на наблюдения в Кърджали в обсерваторията, в Рожен.  И там има преживявания, емоции, които са хубави за едно дете. И тогава и сега обичахме да се снимаме, не толкова селфита. Спомням се другаря Бакалов, който водеше кръжока по фотография. По български език и литература ни се сменяха често учителите и това ни даде възможност по-широко да гледаме на литературата. 

Университета

"Още като ученик ми казваха учителките, че е хубаво да кандидатствам литература. Пишех добри съчинения. Можехме да кандидатстваме по време на казармата. Без много труд, кандидатствах "Българска филология" и тогава ме приеха. Следването никак не е леко, защото трябва да се прочетат много книги. Ако някой си мисли, че е лесно, не е така.  Учат се два предмета - български език и втория литература. Всеки от тях си има своите особености, специфични термини. И за да бъдеш учител, трябва да покриеш изпитите по психология и педагогика. Спомням си, че някои преподаватели изнасяха лекции в западни университети, техните лекции бяха най-интересни. 90 -та година, когато завършвахме имаше разпределение, но трябваше да вземеш бележка, че искаш да отидеш другаде. Взех си бележка и дойдох във Видин. Защото оттук е жена ми, а откъдето е жената, оттам е родата. Видин ме посрещна с много вятър, това беше първото ми впечатление, че е много ветровито. Видин ме посрещна добронамерено. Много хора се отнесоха към мен добронамерено, освен роднините. Започнах като учител по заместване, беше голяма мъка. Не можах трайно да се установя в някое училище, въпреки добрите резултати, които имах с моите ученици. Оказа се, че няма значение. Никой не гледа колко си добър. Най-важното е, че имах желание да бъда учител. Но системата ме издържа 2-3 години и ме изхвърли. Като студент нарочно не правих диплома, а се явих на два изпита по български език и литература за да мога да се разходя из целия материал  да си го припомня, да съм подготвен. Тъй като преподаването изисква познание върху всичко."


Журналистиката 

"Започнах работа във ветстник. В началото беше трудно. Тъй като журналистиката е специфична, аз никога не съм имал намерение да ставам журналист. Не беше много лесно, както някои си мислят, че е лесна журналистиката. Един от хората, които ни учеше да пишем статии за вестника беше Величко Йонов. Вестникът се казваше "Седмичен телеграф".  След това работех и в радио, и правехме заедно с Камелия Лозанова първото живо предаване, икономическо във видинската телевизия. Журналистиката ми даде най-вече контакти. Да се запознаеш с хората в града. В началото аз не познавах почти никой. Освен това и процесите в града - икономически, политически, всякакви. Научи ме , че трябва да се съобразявам и с другите. Това, че има и друга гледна точка, не само моята. Различни са гледните точки, както се казва - всеки за себе си е прав. Да покаже всичките гледни точки и ако може да обобщи."


Фотографията

"Върнах се към фотографията, моята детска мечта. Да уча фотография, нямаше как да стане навремето. Тъй като се преподаваше само в София. Моите родители нямаше как да ме пуснат, разбирам ги. Но пък научих нещата от преподаватели и от четене на книги. Тогава излизаха доста книги на български и на руски и списания имаше. Сега фотографията е различна от онази аналоговата. Първо всички снимат, второ процесът, който беше за обработката много се улесни от фотошопа и другите подобни програми. Сега хубавото е, че можеш да видиш какво снимаш, и ако има грешки, можеш да ги коригираш, ако знаеш как. Докато тогава виждаш окончателния вариант след като проявиш филма.
Във Видин през 2004 година създадох фото студио. С всяка година има все по-малко клиенти, но има и друго - разви се интернет-търговията. Хората искат веднага стоката, ако я нямаш - губиш ги като клиенти. Плюс това разнообразието в Интернет е толкова голямо, тука няма как да се поддържа. Нямаме тук фотографска гилдия, това е проблем. На много места хората се обединяват в клубове фотографски и имат добри резултати.."

Видин

"Чувствам се видинчанин. Чувствам Видин като мой град.."

Повече може да чуете в звуковия файл.