В Мокреш пазят паметта на народния будител Поп Пунчо

публикувано на 28.10.19 в 14:30

Снимка: Радио ВИДИН

Зоя Сотирова, секретар на читалище ''Живот-1906''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В края на XVIII век един български свещеник - поп Пунчо Куздин от ломското село Мокреш рисува свой автопортрет с перо, приведен над книга, облечен в дреха с бродерия и шевици, които по това време са типичния атрибут единствено за султана на Османската империя. Раята не е имала право да носи подобни одежди. Мокрешният дамаскинар постава автопортрета си в началото на съставения от него "Сборник с религиозни текстове", в който е включена и Паисиевата "История Славянобългарска". Авторът Пунчо Куздин изпъстря сборника с над 50 рисунски, предимно религиозни - на Божията майка, светци и апостоли.

Пунчовият сборник е постижение, сравнимо с Лондонското евангелие и Манасиевата летопис заради детайлните изобразени образи. Поп Пунчо дори дръзва да заяви своето силно чувство за достойнство, проличаващи си от уводните думи на сборника. Въпреки че невежеството е унищожило голяма част от творчеството на известния дамаскинар, Мокреш и до днес пази паметта на свещеника със зелена дреха, казва Зоя Сотирова, секретар на местното читалище "Живот-1906".

"Поп Пунчо преписва Историята на Паисий. Преписът е направен през 1796 година. Сборникът днес се намира в Народната библиотека в София. Поп Пунчо прави много преводи през годините. На паметната плоча, която е поставена на читалището ни, пише: "„Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш, което стои не повече от 15 км от Лом, написах таз история славянобългарска най-вече за кралете и царете… написах тази история и много други сказания преведох. Преведох и пролога царски, заради простите хора. Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинска епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е от там… Тогава бях 51-годишен и бях в свещеничеството до тази година". Можем да предположим с голяма доза сигурност, че поп Пунчо е роден през 1745 година, но не знаем кога е починал. Извън богослужебната работа, която е изпълнявал в параклис в селото, той също е учил децата на четмо и писмо в селското килийно училище, основано през 1776 година. Бил е предан и достоен в задълженията си на свещеник и учител. Стреми се да разшири просветното дело. Основава в тогавашното село Вълчедръм килийно училище - 1780 година".

Можем да предположим, че Поп Пунчо е оставил данни за живота си и в други свои творби, писани преди Сборника или след него, съдейки по откритото чувство за принадлежност, което той заявява. Журналистът от Монтана Милен Александров твърди, че поп Пунчо е първият български журналист. Други от анализите за него стигат до заключение, че е първият наш писател в Следпаисиева България.

Истински късмет за запазване на дамаскина е, че той попаднал в крайна сметка в ръцете на човек, безценно почитал и пазел две книги, особено едната - с „дъсчените корици". Това е правнукът на поп Пунчо - Младен.

"Поп Пунчо има доста наследници. Имал е трима синове - най-големият е Никола, средният Никола, а най-малкият е Кано. Техните наследници са разпилени на територията на цялата страна. В книгата "Историята на село Мокреш" е поместено радословното дърво на този многоброен род. Най-големият му син е живял тук. Бил е предприемчив стопанин, закупил воденицата на Вълчедръм. Бил е измамен от турците, които не му дали документ за собственост. Прекарал е животът си в немотия. Младен в началото на XIX век развива просветна и книжовна дейност, оглавявайки борбата за светско училище в селището. През 1847 година именно той довежда от Враца младия учител Кръстьо Пишурка, въвел нова система за обучение, което прави Лом водещ град в просветното и книжовно дело. Младен изгубва живота си, обвинен в предателство в селското въстание на капитан Кръстьо през 1850 година. Това е удар върху реномето му на родолюбец. Кано се заселва в Прогорелец, това е днешно Якимово".

В миналото село Мокреш е известно с прозвището „Малкият Париж” поради това, че е било голямо, а жителите му са били образовани и модерно облечени. В Мокреш по времето на поп Пунчо е имало три големи чифлика и е било значимо за официалната османска власт като стопанска единица, понеже е имало трима представители в гласуването на бюджета на Видинския вилает през 1777 г. - кнез Тодор, кнез Стефо и кнез Джубу.

Образоваността на попа си личи от Сборника, в който той споменава "всички думи събрах и печат не поставих" - доказателство, че познавал Гутенберговата преса и литографията. По това време тя не е известна в Турската империя. А тя е била необходима, за да се отпечатат и рисунките, на които свещеникът особено е държал. По това време такава е имало само в Австрия, която пък воювала с Турция.

В самото читалище в Мокреш има обособен кът за поп Пунчо.

"Според преданието презимето Куздини на рода идва от прякора на съпругата на поп Пунчо – негов верен спътник навсякъде по сватби, кръщенета и погребения, но понеже била много сладокусна, получила прякор „Кузда”. В самото читалище сме си направили кът на Поп Пунчо - там е историята на Мокреш, споменатата книга. Рисувал е много картини - нещо като икони. Препечатани са от нас. Този кът почита паметта му. Хората се гордеят с такава личност. Събрали сме всичко, което сме успяли".

Поп Пунчо прави препис на Паисиевата история, който включва после в своя Сборник. Всъщност той преписва не оригиналната Паисиева чернова, а преписа на Софроний Врачански, с когото ще да са имали среща, вероятно минал през село Мокреш на път за Румъния. Правят впечатление някои сходства в живота на двамата българи, което дава основание да се предположи голямото влияние на Софроний Врачански върху живота на свещеника от село Мокреш.

Външният вид на сборника е впечатляващ - корици от дърво, подплатени с тежка кафяво-червена кожа, подвързията - обвезана по периферията със златистожълта металическа сплав и всичко това в шарки, чертици, резки, точици, изографисани от ръката на поп Пунчо така, че и повече от два века от тогава Сборникът продължава да изглежда като завършен вчера.

Поп Пунчо, познат или не толкова, колкото заслужава, оставя своя отпечатък в нашата история. Дръзнал да се изрисува като равен на владетеля на могъщата империя, българският дамаскинар открито показва съзнанието за вътрешна свобода, което не може да му бъде отнето.