Черницата във Василовци- страж и ням свидетел на живота на цял един род

Фрагмент от ''Неделник''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В "Неделник" тръгваме по следите на една черница, пренесена от Боровица във Василовци преди повече от 100 години и превърнала се в родов герб на семейството на проф. Иван Гаврилов- патриот и родолюбец, който с всяко свое дело доказва любовта си към родния край. Историята на родовия герб разказват сестрата на онколога- Сашка Гаврилова и майка му- Величка Каменова, която днес има двоен празник, защото е родена на 8 март.

И така...

В живота на всеки човек има неща и места, които завинаги остават с него- независимо от превратностите на времето, независимо от всичко, което се случва. А една, наглед обикновена черница, се превръща в символ и герб на един род.

Годината е 1894-та. Двама млади се влюбват от пръв поглед. Тя е от белоградчишкото село Боровица, той- от Василовци. Съдбата ги среща случайно, създават семейство, постепенно си построяват и дом във Василовци, а насред имота засаждат черничева фиданка, донесена от Боровица. Тази черница става ням свидетел на целия им живот, на целия ни род, разказва Величка Каменова- снаха във Василовци, иначе родом от чипровското село Горна Ковачица:

"Съдбата й е отредила да бъде в този двор. Когато дядо ми, дядо Марчо станал за женитба, те си му харесали от Боровица едно момиче- баба Лозана. Когато аз влязох в този дом, баба Лозана беше на 93 години. Когато се харесали двамата, тя се грижела за малкото си братче, но дядо Марчо я взел, заедно с братчето- на 10 години... В дома на Митрикови, където е израснал дядо Марчо, приели момчето като свой брат. Двамата се оженили и в Митриковия дом се няселяват тримата братя, с три снахи... Работели, момчето ходело с кравите, но заболява от туберкулоза и скоро умира. Баба Лозана много е тъгувала. Тогава решават да излязат от Митриковия дом, поискали от кмета място, на което да си построят дом. Кметът им предоставил място от мерата, ограждат го- близо 3 декара... Двамата млади започват да правят тухли на ръка и си издигат къща - с две стаи. Тогава баба Лозана занесла фиданка- черница от Боровица и решили да я насадят насред двора, където щели да завъдят гъски и пилета... Насадили я и тя се хванала. И започнала да расте заедно с децата..."

Раждат се четири деца- Първа, Камена, Георги и Вела. Децата растат, ресте и черницата:

"Когато аз влязох в дома, тя покриваше половината двор. Не я обичах, защото беше с черни едри плодове и където стъпиш- петите ми бяха все сини...А бяха сладки... И стана грамадно дърво. В черницата съм чула това, което го нямаше по нашия край- едни птички- гугутки... Имаха чудна песен "гу-гу-гу", и до такава степен се чуваха, че махалата ехтеше...И стана страшно дърво, което, като започнеше буря, имаше опасност клон да се откърши...Спомням си, при една силна буря, така шибаха клоните във вратите на кухнята, че ги отвориха...Беше страшно... Тогава решават да го очегарят, да намалят клоните. Мислехме, че ще изсъхне, после разбрахме, че така дървото се подмладява... И стана още по-хубаво дърво. Напукано е, но....всички го обичаме... Много знае да каже, но не може..."

На черницата в дома на Марко Качов във Василовци е посветен и един от разказите на проф. Иван Гаврилов- "Родовият герб" . В него родолюбецът споделя: "От люлката до гроба, преминал през детството, всеки един от нас таи в сърцето си един малък родов герб, а всичките заедно оформят онова, което се нарича България.... От моето детство ми е останал един невероятен спомен - една стара черница. С огромен ствол, който двама души трудно биха обхванали, многократно подрязвана и все пак величествено извисяваща се към небето, с напукана кора, в която имаш чувството, че е запечатан всеки миг от радостите и скърбите на фамилията, от която произлизам, и която нося в сърцето си като нашия герб."

Сашка Гаврилова разказва спомените си за черницата

А черницата помни много, споделя и Сашка Гаврилова- сестра на проф. Гаврилов:

"Тя е свидетел на всичко, което се е случвало в тази къща, свидетел е на отглеждането на децата на дядо Марчо, свидетел е на раждането на татко ми, на леля ми, свидетел е на нашето раждане с брат ми, на нашите деца- тук сме се събирали.... Винаги си е била тук... Ето тук стоеше съпругата на дядо Марчо, вече на преходна възраст, имаше едно столче, на което тя седеше и си почиваше....Всеки ден..."

Там, под черницата е започвал и свършвал денят за рода Гаврилови. Под черницата е била поставяна люлката за децата, там са се съветвали и са вземали решения. Там са посрещали гостите, там са започвали и празниците. Оттам, изпратен от четирите си деца и младата си жена през Първата световна война, е тръгнал и дядо Марчо, за да стигне на Чеган, където оставя костите си завинаги, споделя в разказа си проф. Гаврилов:

"...А тя черницата като майка-закрилница растяла, простирала клони към небето, станала толкова голяма, че все едно искала да запази двора и обитателите от всички човешки несгоди. В клоните й птиците виели гнезда, благославяйки я с песни, а невероятно вкусният й плод давал наслада на напукани устни. Там до нея беше пещта за хляба и от моето детство си спомням онзи незабравим аромат на топъл хляб, а по Великден - и на козунаци и на още нещо, което не можех да го оприлича, а по-късно осъзнах, че е от черницата. ...Накъдето и да тръгнеш и погледнеш, погледът и стъпките неминуемо минават от там. Оттам е тръгнал моят прадядо, мобилизиран през Първата световна война, изпратен от четирите си деца и младата си жена. Пак там са получавани редките писма и вести, а през началото на август 1916 г. той, вече старши кандидат подофицер, с Георгиевски орден за храброст, получил три дни домашен отпуск да види децата си и да помогне за прибирането на житото, т. е. хляба. Оттам е изпратен, за да стигне на Дойранския фронт, да участва в епичната битка на Чеган...

...Пак там са ме донесли като бебе - мен и по-късно сестра ми, носеща името на баба Александра. Под омаята на това вековно дърво израснахме заедно с братовчедите ми и в големия двор до късно не стихваха игрите и детския глъч. Там получих и запомних първите уроци по трудолюбие и обичта към земята от баба и мъдростта на съвета на дядо да не се опитвам да прескоча слънчевата си сянка, за цял живот...

...До огромния й ствол майка и татко, баба и дядо, посрещнаха моята бъдеща съпруга Таня, а после и дъщеричката ни Ива, децата на сестра ми, а по-късно и техните деца - шест поколения. Оттам, под притихналия шепот на скърбящите листа, изпратих за вечен покой прабаба, в чиито гроб символично са погребани и дрехите на прадядо, за да бъдат духовно заедно така, както са се врекли пред черницата, дядо, татко - според изричното му желание, независимо, че десетилетия живееше в големия град, а после и баба..."

На повече от 100 години, черницата е видяла много болка и мъка, но е била свидетел и на много щастие и радост, чула е и много детска глъч.

Все още родният дом във Василовци, с черницата в двора, са мястото, към което проф. Иван Гаврилов винаги се връща, не само в спомените си. В разказа си споделя: "Нищо, че сега в огромния двор много по-рядко се чува весела глъч, но когато това стане, имам чувството, че всяка наша дума се попива, одобрява и отбелязва на ствола на нашата черница, а когато остана сам нощно време, под нея сякаш съзирам сенките на предците си. Ето защо, когато отивам там, първо целувам ствола на черницата, прекланяйки й се и имам чувството, че тя ме разбира и обича.

Моля Бог да ми даде възможност и аз да предам мъдростта, заветите и примера под клоните на черницата на внуци - историята за нашия герб, за да я има България", завършва изповедта си проф. Гаврилов.