Българският Великден

публикувано на 20.04.20 в 13:45

Красимир Григоров, историк от Враца

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

От началото на месец март започнаха едни от най-големите български празници: тези, даващи началото на великденските пости, свързани с усещане за топъл огън, семеен уют и умението да простим на близките хора.

Връщайки се назад в годините, можем обаче да кажем, че това не е било водещото чувство за нашия народ. Не и преди 3 април 1860 година. До онзи момент националният ни календар е бяло поле, като по него липсват кървавите точки, с които отбелязваме празниците, разказва Красимир Григоров, историк от Враца.

"В наши дни, когато отбелязваме националните празници, свързани с редица кървави петна в историята ни - 3 март, 6 септември, 22 септември, сякаш забравяме 3 април 1860 година. От този ден започва възраждането на българската нация. До 1860 година обаче денят е просто бяло поле"

Навръх Великден, на датата 3 април, през 1860 година цариградските българи провеждат акция, която остава в историята като една от връхните точки във възрожденските борби. Денят не е избран случайно, напротив - крие символика. В онези мигове българите в турската столица се чувствали изоставени, самотни и забравени, орисани сякаш със своята мисия: народното дело. Нарушаването на всички върховни канони щяло да привлече вниманието на всички фактори в имперската столица. Предвождани от Иларион Макариополски, българите осъществили своята бунт срещу системата.

."Раковски пръв оценява толкова високо станалото, твърдейки че този ден трябва да се почита като един от най-големите празници в нашия календар. 3 април е заявка за културно присъствие, с културен и исторически контекст, но носи и преки податки към бъдещето, когато духовността сякаш отстъпва пред икономическото. Към 3 април българите са в особена позиция - да лавират между Великите сили, да се борят в могъщата Патриаршия, но и да заобикалят Високата порта. Преди 160 години се случва величавото, което не се е случвало никога. Иларион Макариополски е главното лице в този висок момент, защото не произнася името на патриарха, а на негово място изрича "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Вместо името на вселенския патриарх Кирил VII Константинополски е произнесено това на султана Абдул Меджид I. Властта на Патриаршията е отхвърлена".

С течение на вековете като най-голям празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата връзка на тази черква с източния мистицизъм, с мистерията на смъртта, неговата по-голяма „отвлеченост“ и откъснатост от земните дела. За разлика от западното християнство, на Изток акцентът пада върху кръстния път и възможността не просто за обновление, а за възраждане, за ново възкресение.

В решението на българите да проведат своята акция навръх Великден, след като знаем, че е взето в един от най-острите моменти на борбата с католическата пропаганда, навярно е играло ролята и желанието да се подчертае кардиналната разлика.

Едновременно с това най-големият православен празник в цъфтящата буйна пролет на Цариград е давал необходимия декор и фон за началото на новото българско летоброене, за възкресението на всичките ни национални стремежи, за възраждане силата и значението на българския народ.

На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав. Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.