Историк представи последните години на Видинското царство

публикувано на 23.09.20 в 12:04

Калин Виденов, историк

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

През 1396 година Видин е превзет от султан Баязид, а Иван Срацимир е пленен. С превземането на Видинското царство средновековната българска държава изчезва от политическата карта.

Константин Иречек е първият учен, който се опитва да датира края на Видинското царство, а с това и на Втората българска държава.

В българската историография съществува и хипотеза, подкрепяна от различни историци, проучвали тематиката, че Видинското царство запазва своя васален статут към султана до 1422 година. На 17 септември се навършиха 598 години от смъртта на единствения син на цар Иван Срацимир - Константин II Асен, приеман като управник на видинските земи от защитаващите теза учени.

Историческите факти се натаманяват, защото българските историци не могат да си обяснят политическите и военни действия на Видинското царство, разказа историкът от Регионален исторически музей Видин Калин Виденов.

"В последните 30 години професорите Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев излязоха с нова теория за падането на Видинското царство, продължавайки периода до 1422 година - когато умира Константин II Асен. Краят на средновековната държавност настъпва с падането на Видинското царство - 1396 година, така твърди от век насам историографията. Документите обаче свидетелстват за друго. Най-вероятно въстанието на Константин и Фружин не се е случило. До 80-те години на XIV век нямаме представа за военните действия на Срацимир и как приема османското завоевание. Съществува спорната теория, че той е сарач - независим владетел от този регион, който е лоялен османски васал. Теорията се подкрепя от Христо Матанов. Ние имаме комплекс за малоценност, защото нямаме битка като тази при Плочник, като тази при Черномен, както епопеята при Косовското поле. Излиза така, че българите са безхарактерните. Първите сведения, че Срацимир е станал османски васал са от 1384 година, когато е превземането на София. Оказа се, че при Унгарското завладяване на Видин през 1365-69 година и последовалото отвоюване на земите от Иван Александър, участват и турски наемници. Срацимир отдава тогава София като компенсаторен момент на Търновското царство, затова падането на София няма нищо общо с васалните взаимоотношения между Видин и Империята. Видин става васален през 1391 година, когато имаме поход срещу територията".

В подкрепа на тезата, че политическият живот във Видинското царство продължава до 1422 година се използва ревизия на твърдението, че Иван Срацимир е детрониран през 1396 година, продължи Виденов и обрисува събитията около Кръстоносния поход на унгарския крал Сигизмунд.

"Кръстоносният поход се свиква заради обсадата на Цариград, която султан Баязид вдига през 1394 година. Преминава през септември през "Железни врата" и достига до териториите на Видин. Срацимир посреща Сигизмунд, унгарският крал, и минава на негова страна, така се твърди. В един манастир се пазят сведения за събитията - участници от Похода твърдят, че това не се е случило. Провела се е кратка битка, а след победата някои от рицарите са получили звание. Няма как да се дадат такива, ако един град се предаде доброволно. Срацимир е бил задължен да плати 200 хиляди златни монети. Във Видин е оставен и гарнизон. Срацимир не е бил задължен да продължи с похода си към Никопол. Българският владетел не се е подчинил. Стефан Лазаревич е ключова фигура за събитията по време на похода - след битката при Никопол Баязид тръгва да завладява западните земи. В документ се споменава, че сръбският княз го очаква във Видин. Как обаче сърбинът участва в битката при Никопол, а няколко дни по-късно чака султана във Видин? Срацимир е заловен през 1397-8 година. Изпратен е в Бурса".

Обстоятелството, че Баязид прави Срацимир данник дава основание на историците да тълкуват съдбините на Видинското царство и българската държава след 1396 година като вид автономия, продължила при Константин II Асен. Видин се споменава като османски санджак едва през 1430 година, обясни видинският историк.

"Има и други документи, други доказателства, доказващи политическа активност на Видин и след 1396 година. Дубровник удължава консулствата си в редица страни и във Видин. Няма логика Видин да прави изключение от независимите държави. Византолози пишат, че Видинско пада, но след това споменават за самостоятелни войски. Когато историците спорят за въстанието на Константин и Фружин, споменават се годините от 1404 до 1409. Тогава тук има военна активност, но това не е опит за отхвърляне на властта, а на васалитет. През 1402 година татарският водач Тамерланд пленява Баязид, а синовете на османския лидер започват битка за престола. Константин отхвърля василитета на Империята и миниава под унгарска власт. Сигизмунд пише в писмо, че срещу османците с него застават страни, сред които и България (Видин)".

В първите години от управлението си Константин разполагал с ограничен ресурс, което не му позволявало да води различна политика от тази на лоялен васал. Ситуацията се променя след битката при Анкара от 1402 година, завършила с поражение за османците и пленяването на султан Баязид.

"През 1409-13 са най-значимите походи на синовете на Баязид. Балканските народи застават на страната на Муса и участват в походите срещу братята му. Установил се като независим, Муса се обръща срещу съюзниците си. Междуособиците между братята не спомагат за унищожаването на Османската империя. След разгрома над Муса, властта отива при Сюлейман. През 1414-18 година в събота от Констанца участват пратеници от Видинското царство, отбелязано е от немски историци и арабски хронисти. Тези пратеници имали на знамето си три лъва, приличало това на Шишман. Краят на Видинско се случва през 1422 година, когато на власт идва Мурад II. Тогава започва и втората обсада над Константинопол. Няма логика владетелят да не се е справил с останалите държави".

В българската средновековна история липсват достатъчно извори, което поражда дискусионни моменти - един от тях е за края на Второто Българско царство. Част от историците удължават живота на българската държава до 1422 година, въпреки че това не е официално прието от историографията.