Ученичка от Монтана с награда за обещаващ млад автор

Изабел Спасова печели наградата за обещаващ млад автор. За причината да напише разказа тя посочва:

"Тати има вишневи градини и по време на вишнобера ни беше събрал цялото семейство да берем вишни. И аз отидох. Докато се случваше цялата дейност, аз си мислех за разказите на Йовков, на Радичков. Защото там хората са много истински и ценностната им система е много по-различна от нашата. В момента си мислех как на полето е имало песни, любовни задевки и че днес няма такива неща... Повечето от нас не са научени на труд на полето, на труд, свързан със земята... Като се прибрах си синтезирах мисълта и започнах да пиша разказа. Взех участие в конкурса, посветен на творчеството на Йовков. Получих наградата на Общината за млад автор."

 А какво мислят за разказа приятелите на Изабел и какви са отзивите:

 "Много приятели се свързаха с мен и искаха да го прочетат, и ми казаха, че им харесва как съм изобразила това- да не можеш да намериш мястото си. Това ме терзаеше, ако искам да бъда писател, трябва да знам какво да кажа на поколението си и да  намеря мястото си в света."

"Терзания с вишни", разказ на Изабел Спасова

  Седях в кафенето и се опитвах да вникна в думите на приятелката си, въпреки безредието на мислите ми. Тя бе красиво момиче – стройна фигура, омайващи очи, бяла кожа, равни зъби, блестяща коса – същинска Албена! Ох, тя бе красиво момиче – пълнеше очите на хората, ала не и душите им, попарваше ги. Тя бе модерен човек, а аз не. Тя говореше за дрехи, купони и нощни забави, а аз мислех. Мислех за мисията на твореца, за творчеството на Йовков, за моето бъдеще на писател, ако изобщо бях орисана с такава съдба, за посланията, които трябваше да оставя. Мислех за миналия вишнобер.

  Слънцето тъкмо изгряваше над Стара планина, сребристите лъчи бавно се прокрадваха в стаята ми. Вратата се отвори и до ухото ми долетя дрезгавият бащин глас: „Айде ставай!”. Отворих очи и в мен се надигна огромна топка раздразнение. „Оф, е що точно аз да ставам?! Не може ли после? Ама то много ми се спи..” Проплаквах, мърморех, дори си позволих да ругая, но в крайна сметка нищо не проработи и аз просто се изнизах от удобното легло. Беше настъпил вишноберът.

  Качихме се в колата. Смятах, че след като се разсъня, ще се успокоя и ще започна да чуруликам както обикновено, но грешах – събудя ли се по-рано от седем часа сутринта, целият свят ми е крив. Мама и татко си говореха, тананикаха си, смееха се – бяха в хармония с околността...Това ме изнервяше още повече. Кой, за Бога, се хили в шест часа сутринта!? „Не си научена на работа, градско чедо.” Глупости! За да не влизам в излишни пререкания, реших да замълча и насочих поглед към прозореца на колата, пред който  се сменяха пейзаж след пейзаж, кой по-красив от преходния.

  Небето ставаше все по-розово и розово, а поляните – все по-пъстри. Прехвърчаха птички. Опитвах се да игнорирам бръмченето на автомобилния двигател, да се откъсна от света и да чуя във въображението си песента на природата. Ах, тази чудна песен! Стигнахме вишневата градина. Още преди колата да е спряла докрай изкочих от нея с вдигнати ръце и блясък в очите. Вдишах дълбоко от наситения със сладникав аромат въздух. Слънцето грееше, тревите се поклащаха. Хармонията бе повелителка на тази плодотворна земя, усещах живота под краката си и неговата завладяваща, пречистваща енергия. Бях на правилното място, близо до своите корени, у дома. Успокоих се.

  Годината определено бе плодотворна. Вишневите дръвчета бяха млади, но колкото по-малък бе размерът им, толкова по-богато накичени с плодчета бяха. Започваме. Зрънце по зрънце, кошница по кошница. Спокойствие цареше навсякъде. Слънцето припичаше, досадни мушички се вихреха покрай главите ни, а до ушите ни достигаха песните на птичките, стъкмили гнезда за своите семейства. Точно тогава, докато ту ставах, ту кляках, а пръстите ми сръчно късаха сочните горчиво-сладки стипчиви плодчета и ставаха все по-червени, си спомних за разказите на Йовков. Разкази за силното слънце, веселите песни, любовните задевки и усмихнатите, греещи лица на хората, пръснати по полето, но обединени в сърцата. И тогава ме заболя. Къде бяха тези хора сега? Тези, които обичат труда, досега с природата. Тези, които не бъркат любовта с изгодата и удоволствието. Тези, които не търсят, а са просто там, заедно. Готови да пожертват дори себе си в името на любовта – свята или греховна, несподелена или осъществена, мечтана или случайна...

  Но защо бе рухнал този свят? Какво се бе случило – кое поколение бе изтървало уроците от предците си и бе решило на своя глава да гради нов, пагубен свят, който бавно, но сигурно се приближаваше към своята гибел, оставяйки разнебитени души по пътя си? Наистина ли трябваше да повярваме, че такъв свят, управляван от доброта и любов, бе толкова крехък и лесно пречупим, каквито бяха и тези вишневи дръвчета? Едно грешно движение бе нужно, за да прекършиш техния разцвет, но корените, те оставаха живи. Едно грешно решение бе нужно, за да изпратиш душата си в задушаващата прегръдка на страстите, безчестието и алчността. Но нима път назад нямаше? Нима злината бе такава страшна болест, че не само обгръщаше и вледеняваше сърцата ни, но и изпепеляваше корените ни? А лек нямаше ли? Прекалено много въпроси, малко отговори. Остра болка в слепоочието ме принуди да затворя очи и отново да се отдам на природната песен, кънтяща в главата ми. Но колкото и да се опитваме да бягаме, реалността ни застига и понякога, в най-лошите случаи – истината ни смазва, защото ние никога не сме готови да я приемем.

  А истината бе, че Йовков беше оставил своите послания за следващите поколения, беше изпълнил своята мисия. Ами аз? Какво трябваше да кажа на новото модерно общество, сред което израснах, но никога не намерих мястото си? А ако нямаше какво да кажа, то тогава трябваше ли да пиша? При този въпрос усетих истински пареща, пронизваща болка, която сграбчи сърцето ми. Главата ми се завъртя, умът ми се опияни от сладникавата миризма, тялото ми просто спря да се подчинява и аз започнах да падам и падам в наситения мрак, докато...

  Сервитьорът поднесе с обигран жест на масата ни две големи чаши, тъмночервени коктейли. „Дзън!” - чу се кристално ясно, звукът ме избави от тъмнината и върна в действителността, течностите се разплискаха и ярки капчици паднаха върху бялата покривка, оставяйки петънца.

- Вишни...-- отроних тихо и неусетно, инстинктивно, завърнала се в реалността.

  Приятелката ми ме стрелна с поглед и завъртя раздразнено очи, а аз се засрамих и наведох глава. Вече бях опитала да й разкажа за вишнобера, но тя моментално ме спря. Ако не смятах да коментирам коктейли, то тогава нямаше значение. То не беше модерно.

  Ох, да! Бях забравила. Бях забравила, че Йовков и неговият свят се вече мъртви.