"Книжният гамбит на кралицата" от Алан Бенет

Какво би станало, ако кралица Елизабет II започне да чете книги? Така де, тя със сигурност чете, но какво ще стане, ако започне да чете с настървението на някой, който едва сега отваря вратата на вълшебен свят, докато близо осемдесет години е минавал покрай портата му без да я забележи? Какво ще стане, ако строго режисирания образ на владетеля бъде разпукан, за да се появи образът на една кралица, пристрастена към четенето? Всъщност способна на каквото и да било пристрастие.

Ще настане смут и стрес за много хора от обкръжението ѝ. Точно това се случва в романа "Книжният гамбит на кралицата" от Алан Бенет.

Докато английската кралица не започва да чете и – за ужас на всички придворни – да говори за четене и книги, едва ли някой е гледал на това занимание с такова подозрение и неприязън. Едва ли някой си е давал сметка, че многобройните придворни, министри, секретари и дори гардеробиерката могат да гледат на него като на подозрително "елитарно" занимание, вероятен признак за настъпването на деменция у "мадам" и сигурен такъв за предстоящи тежки времена за монархията.

Излязъл от печат за пръв път през 2006 г., хумористичният роман "Книжният гамбит на кралицата" (с оригинално заглавие "Необикновен читател"), още с първите си изречения ни запраща право в Уиндзор. Очарователна и нахална, историята ни запознава отблизо с кралицата, докато тя се опитва да озапти непокорните си кучета, и открива, че всяка сряда пред един от страничните входове спира подвижната библиотека на мистър Хъчингс. И тъй като "благородството задължава" да е пример за добро възпитание, тя си тръгва от библиотеката с една ужасно скучна книга на Айви Комтън-Бърнет. А това е път, по който няма връщане. Започвайки плахо, Нейно Величество съвсем скоро започва да променя гледната си точка за света и за своето собствено място в него, осмелява се да вземе неочаквани решения и да хвърли в тревоги цялата държава.

Шегувайки се типично по английски, много тънко и интелигентно с монархията и нейните устои, Алан Бенет всъщност демонстрира особено сериозно познаване на материята, на начина, по който работи целият механизъм, изграждащ образа на монарха във Великобритания.

Не, че кралицата не е чела книги досега, разбира се, но харесването на книгите, пристрастяването към четенето е било нещо, което досега е оставяла на другите хора, които не са кралски особи. А кралицата не е обикновено човешко същество – тя е институция и символ. Поради което се очаква и да не се държи като обикновен човек. Не се очаква да харесва или не нещо, да изпитва удоволствие или не от нещо. Очаква се по срещите си с простолюдието да задава неутрални въпроси като "Отдалеч ли пътувате?", "Как беше пътуването?" и прочее, поради което всяко нарушение на протокола е събитие с интензитета на малък катаклизъм. Например да те попита кралицата "Какво четете в момента?" се оказва сериозна заплаха за етикета и спокойствието на придворните и особено за личния й секретар сър Кевин Скачърд, който много държи да забрави за твърде обикновените си, почти селски новозеландски корени.

И за всичко е виновен Норман – онзи неугледен риж момък от кухнята, който си няма друга работа, ами седнал да чете, моля ви се. Че и да увлича кралицата в това странно и съмнително дело.

За книга като "Книжният гамбит на кралицата" в едно друго време авторът ѝ със сигурност щеше да получи най-малкото смъртна присъда. Ако не за друго, дори и само заради невероятната реч, която Бенет слага в устата на Нейно Величество в края на книгата:

"Подавали сме ръката си, в бяла ръкавица, на ръце, от които капе кръв, разговаряли сме любезно с мъже, които собственоръчно са клали деца…"

А всъщност, ако се позамислим, това въобще не е книга за кралицата и монархията, а за литературата като форма на крайна демокрация. Един закачлив поглед към книгите и писаното слово като подривен елемент между държавните управници и обикновените хора. Написан с майсторското остроумие, което печели на Алан Бенет популярност от двете страни на Атлантика, "Книжният гамбит на кралицата" всъщност е един истински празник на писателите, читателите и книгите помежду им и отговор на въпроса защо понякога е по-добре книгите да си останат преградата между едните и другите.