Михаил Видински: Шампион не се става с пет тренировки

"Като всяко дете, и аз исках да приличам на батковците, по техните стъпки влязох в залата. Попаднах на едни от най-добрите треньори за онова време- Любен Маринов, като главен треньор, и личен треньор Цветан Цоков. Имаше подготвителна група за деца, в която бях включен. Много важно беше, че се отделяше много голямо внимание на децата и може би това задържа целия ми живот в бокса. Тогава конкуренцията беше много голяма. Имаше проектоолимпийска програма, която включваше подготовка на деца, подготовка на юноши и младежи. С тази приемственост на децата от юношите и младежите, ние добивахме необходимия опит. Децата винаги бяхме приоритет в залата от страна на по-големите батковци. Винаги получавахме практическия опит. От елита във видинския бокс по онова време, като Петко Димитров, Кирил Бушев, Захари Илиев, да не ги изреждам всички, за да не пропусна някого, ние получавахме на 100% от първо лице правилната техника, правилната бойна стойка, правилното изпълнение на ударите... Това са много важни фактори- тази приемственост да я има. Точно това залегна в нашата видинска боксова школа като приоритет, за да може да се изгради всеки следващ, който идва от начинаещите, да може да получи правилно въвеждане, адаптиране и изграждане."

Михаил Видински бързо разбира, че боксът е неговият спорт.

"Бях включен в проектоолимпийска програма. Тогава имаше зони и републиканско първенство. Имахме много добри резултати. Станах шампион 1978 година, трети на школите. 1980 година станах шампион на школите, 1982 година пак републикански шампион за младежи. Същата година бях включен в националния юношески отбор на България и станах медалист от турнира "Дружба", който тогава се класифицираше като неофициално световно първенство. Републикански шампион и през 1983 година. Тогава получих и повиквателна за Армейска школа за високо спортно майсторство. Днес лошото е, че няма такива спортни школи. Необходими са за спортистите юноши, които, след като навършат 18 години, да могат да бъдат "защитени", да може да продължат безболезнено при мъжете, да има затворен цикъл, т.е. да я има тази подреденост- юноши, младежи, мъже. Сега често на тази възраст се отказват от спорта..."

След като отбива военната си служба, Михаил Видински се завръща отново в родния Видин.

"Отбивайки военната служба в Армейска школа за високо спортно майсторство, 84-та година станахме отборен шампион на България с ЦСКА "Септемврийско знаме", станах и балкански шампион. След като се уволних през 85-а, се върнах отново във Видин с придобития опит от Армейската школа и националния отбор, в който бях включен за Балканиадата. Под ръководството на треньорите във Видин бях включен в националния отбор при мъжете и бях утвърден за титуляр в отбора за първите Игри на добра воля в Москва през 1986 година. Аз съм първият медалист на България при боксьорите от първите Игри на добра воля. Участвахме 11 категории, от които само аз и Богомил Александров от Перник спечелихме бронзови медали. Конкуренцията беше много тежка. В бившата СССР да ти дадат победа или да вземеш медал, беше равно едва ли не на "световен шампион".

Михаил Видински се изгражда като водещ състезател в леките категории на българската боксова школа. Дългогодишните тренировки в залата на видинския клуб и стотиците официални и спаринг двубои обаче водят и до контузии.

"Контузиите се обадиха, повече от 10 години активна спортна кариера явно води и до изразходване. Издържах до Олимпиадата през 1988 година, но там вече конкуренцията в националния отбор беше много голяма. Много се радвам, че все пак бях в разширения състав на националния отбор за олимпийските игри. Това беше чест за мен, но избраха по-млади състезатели. В онези години конкуренцията беше жестока. Бяхме по 25-26 човека в категория на републиканските първенства. Най-малко пет мача си ги играеш като "стой, та гледай", за да станеш шампион. Днес съм бил свидетел на състезания как, заради липса на конкуренция, и без мач стават шампиони и медалисти. Това не е добре за българския бокс. Особено в леките категории трябва да има конкурентност. Другото, което беше много важно в нашето време, е, че имаше "А" национален отбор- фаворитите, елита в отделните категории, "Б" национален отбор и подготвителен- "С" национален отбор, в който се готвеха за "Б" отбора, където трябва също да се докажеш, за да влезеш сред елита в "А" отбора. Такава подготовка наистина изисква голям ресурс, но си заслужава."

След промените през 1989 година, както повечето сфери на обществения живот, и спортът постепенно запада. Михаил Видински обаче съумява да продължи спортната си кариера.

"Това става благодарение на авторитета, който спортистът е успял да си изгради. Името се гради цял живот и то остава като емблема. Така започваш да бъдеш търсен като продукт за определен пазар. Много е важно обаче да прецениш възможностите- дали ще си конкурентен на този пазар, дали ще бъдеш правилно предложен. 1992 година получихме предложение за участие в първа и втора дивизия на тогавашна Югославия. Аз и Христо Петков играхме във втора дивизия от името на СК "Тимок" Зайчар. Имахме подписани договори и всяка събота и неделя имахме мачове, което беше добре за нас. Имахме възможност да продължим да се занимаваме с това, което най-много обичаме и сме правили цял живот. Радвам се, че спортният ни живот премина по пътя, по който всеки спортист би желал да мине- да има за пример опитни боксьори, да тренира в една зала с тях. Това никога не се забравя, винаги остава в паметта на един професионален спортист."

В края на 90-те години Михаил Видински записа успешни двубои и в професионалния бокс.

"Пробвах се, но контузиите ми бяха доста. Там подготовката е друга и е трудно да се издържи. Трябва да си здрав. Има си капацитет и спортистът трябва правилно да прецени докога може да тренира активно и кога трябва да слезе с вдигната глава от сцената. Да си овладее егото, а не да го нокаутират, както стана с други колеги, да не им казвам имената, защото не е в моя стил..."

Има ли срещи и съперници, които Михаил Видински ще помни цял живот?

"Със Серафим Тодоров на финала на една "Странджа". Преди това бих кореец, анголец, кубинец и на финала се срещнах със Серафим Тодоров. Беше голяма битка, авторитетен момент, защото и двама практикуваме един и същи стил, но съдиите предпочетоха него, защото беше по-млад, а и аз представлявах "Бдин" Видин, а той тогава беше в Армейската школа за високо спортно майсторство. Но се радвам, че бях част от неговата богата кариера, че имам заслуга за това, че стана олимпийски медалист, трикратен световен шампион, трикратен европейски шампион... И аз съм дал част от себе си за неговата подготовка, за да постигне тези успехи."

Михаил Видински днес продължава да предава своите знания и умения. Треньор е в столичния клуб "Славия".

"В момента съм назначен в Обединени спортни клубове "Славия" за треньор в Секция "Бокс". Работя с подготвителна група деца, с момчета, с девойки, с юноши. Засега имам добри резултати, доколкото има възможности за подготовка на деца. По наше време бяхме включени в проектоолимпийска програма, тогава имахме спортни паралелки, докато сега в "Славия" тази спортна паралелка вече я няма. Едно време по програма ангажиментът беше задължителен, а сега няма как да задължим децата да дойдат на тренировка. Когато има възможност детето да дойде, тогава ние можем да работим с него и се радваме и на най-малкия успех. Като дойде дете в залата, това е най-големият приоритет- да работим с него. Това е благодарение на този опит, който сме придобили от нашите треньори в началните си години. Да видиш как треньорите винаги са до теб..., беше удоволствие да дойде да ти каже нещо. Днешните деца това не го искат, работят малко, тръгват си преди края на заниманията. Тази подреденост и ред просто липсват. Адаптирането в една зала е трудно, както се казва "битът определя социалния статут". Не може родителят да го гледа и възпитава по един начин 23 часа в денонощието и после да иска за 60 минути ние да го променим това дете. Няма как да стане. Необходимо е дълго време да тренира детето, да е много постоянно, да е изпълнително във всеки един тренировъчен план. Трудно е, но удоволствието е много голямо, защото няма по-хубаво и по-чисто от детската усмивка, дори и понякога да са непослушни..., то и такива трябва да бъдат, за да станат боксьори- леко непослушни."

Боксовият специалист съветва родителите и децата да проявят търпение и постоянство, защото спортните резултати идват с много труд и упоритост.

"Ние се съгласяваме с това, че сега информационните технологии определят до голяма степен живота на младите хора. Гледат в интернет мачове, искат да придобият най-добрата техника, но техниката е плод на дългогодишен труд. Смея да твърдя, че няма как да стане за една-две тренировки. Един пример- медалът на първата българска олимпийска шампионка в бокса Стойка Кръстева е равен на 21 години труд. Младото поколение, което влиза в залата, нека не си мисли, че с пет тренировки може да се стане шампион. Трябва да си талант като Серафим Тодоров или Ивайло Маринов. Това са двамата човека в България, на които слагаш ръкавиците и почват да "пеят песента на бокса". Няма как да стане без труд."

По-трудно се работи с днешните деца в боксовата зала, реалностите сега са коренно различни от системата за развитие на спорта преди 1989 година, признава Михаил Видински.

"За всяко състезание имаме определен план, определена подготовка. На базата на физическия статут и здравословното състояние определяме тяхното натоварване. Това не е като в националния отбор- да отидеш готов, здрав, да се грижат лекари, физиотерапевти, екипи. На този етап ние се радваме на дете, което идва поне 3-4 пъти в седмицата на тренировки. При такава постоянна посещаемост започваме да го изграждаме. Много е лошо, когато сме започнали да влагаме усилия в едно дете, то работи добре, но изведнъж родителите го "дърпат" или заминава за чужбина и се връща след 6 месеца. Така няма как да работиш с едно дете."

Какво трябва да се промени, за да си върнем отново световната спортна слава?

"Трябва да се тръгне отдолу. Социалният статут е много важен. Родителите и детето първо трябва да са наясно защо го записват на спорт. Дали детето ще тренира бокс, за да стане боксьор или иска да тренира бокс, защото няма къде да си изразходва енергията. Тези неща трябва да се изяснят. Не ние да го тренираме, да влагаме усилия, той да е огромен талант, да се развива и в един момент да кажат, че вече няма да тренира. Тук е грешката. Има много талантливи момчета, на които родителите казват "нека там да се занимава с нещо". Ние влагаме в него на 100% знанията и опита, които сме придобили, изготвяме програма, за да израства, в един момент разчитаме на него, а него го няма. Това трябва да се промени. Децата да са наясно дали наистина искат да се занимават със спорт или не. Трябва да знаят какво ги очаква. Пак казвам, един олимпийски шампион не се прави за година или две. Една основа се въвежда пет години и след това започваме да го изграждаме. Мисленето въобще на цялото общество трябва да се промени. Трябва да си изясниш като влезеш в залата, за какво си влязал там. Дали твоето място е тук? Дали си тук, защото искаш да "потренирваш" бокс или си тук, защото ще имаш състезание и се готвиш за него. Това са два различни мирогледа."

Състоянието на спортните бази и подготовка на треньорите също са от съществено значение, добави Видински:

"Едно време елитни клубове бяха само "Левски", ЦСКА, "Славия", "Локомотив" и "Академик". Сега на всеки ъгъл в София има фитнес зали. В това лошо няма, нека се развива спортът. Трябва обаче да има материална база, която да отговаря на изискванията- с рингове, с уреди, със сауни, с възстановителен център, с място за обща физическа подготовка, бегова подготовка. Треньорите трябва да бъдат лицензирани, защото не може да си навършил 18 години, да си научил два удара и да станеш треньор. Хубаво е да си извървиш целия път като спортист- докато можеш, да даваш плодове, да ставаш шампион и едва след това да спреш и, ако си компетентен в областта на спорта, като педагог и треньор- да, заповядай, никой няма да ти отнеме правото, но трябва да имаш опит. Това е много важно."


"Боксът само ми е дал, нищо не ми взел. Какво може да ти вземе спортът, който обичаш? При такива треньори и такива големи боксьори, с които съм тренирал, просто няма какво. Всичко, което съм искал в спорта, съм го имал- най-добрите треньори, най-доброто обгрижване, спаринг партньори... Аз себе си се имам за работник в бокса, не се имам за някой, който е "измислил топлата вода" в работата си... Да си пожелаем, когато влезем в залата, винаги да бъдем усмихнати, позитивни и да даваме добри резултати и добри съвети на децата, за да могат да намерят своето място в спорта и живота", пожела Михаил Видински.

Повече- в прикачения звуков файл.