ЦАР САМУИЛ

България е бедна на полезни изкопаеми, твърди науката. Но в същото време България е и богата. Е, не със злато, волфрам, молибден, че дори и с въглища, а със своето живо съкровище – хората

Днес татковината е повече от богата с икономисти, юристи, политици, бизнесмени, полицаи, безработни, професори, социолози, блогъри, журналисти, защитници на човешките права, художници, футболни корифеи и дори с цивилни изкуствоведи.

Благодарение на този факт няма животрептяща за обществото тема, която да не бъде експертно обговорена, обсъдена, а понякога и направо аутопсирана. Най-паче, ако става дума за изкуство.

Затова и никак не е чудно каква лавина от коментари се изля за паметника на цар Самуил.  Ама къде бил поставен, ама защо бил толкова голям, какви били тези гънки на десния му ръкав, защо му бил неправилен жезълът, короната му била унгарска, а очите му светели като на вампирин.

Впрочем, ахатовите очи на статуята не светят, а отразяват околната светлина, точно както и човешките. Което разбира се няма да попречи на родни талибани да ги избодат в пристъп на културологичен гняв и така бронзовият цар Самуил да се приобщи макар и постмортум към своите ослепени войници…

Според някои учени паметникът бил исторически непригоден. Самуил не изглеждал така, украшенията по канията на меча му били разнородни и неправилни, а пък и нямало как да се бил черкувал в църквата „Света София“, щото по негово време тя била гробищна църква, извън пределите на града…

Сигурно за науката това е важно. Но за народната памет  не е. Да не би скулптурите на Асеневци и на патриарх Евтимий във Велико Търново, на Аспарух, Крум и Омуртаг в Шумен или пък на светите братя Кирил и Методий в Бургас са точни потрети?

„Паметниците са създадени не толкова за мъртвите, които са си въздигнали паметник неръкотворен с делата, колкото за живите, за да развиват и укрепват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ право да живее” пише през 1883 година Иван Вазов.

За сметка на това пък през 2015 година една литературстваща госпожа обяви – „Масите имат нужда от историческа помпозност, за да се мотивират да живеят“, Заяви го, подразнена не само от паметника на цар Самуил, определен от нея като „пълна катастрофа“, но и от това, че най-четената книга била „Под игото“, а българският филм на века – „Време разделно“.

Със сигурност всеки има право на мнение, но войнстващата претенциозност, размахваща меча на истината от последна инстанция е меко казано нелепа. Особено когато е нахлузила сандалите на арбитър елегантиарум. А подобни съдници на изящното – дал бог.

Ето какво заявява един от тях, иначе битуващ в ролята на социолог, журналист и правозащитник.:

"Българският зрител избра своя филм - "Време разделно". С това тези, които го избраха, показаха, че са в плен на фолклорни представи за историята и на примитивни представи за изкуството. Този избор - изборът на омразата и разделението - показа още, че 137 години след Освобождението наивната приказка за "робството" владее умовете на стотици хиляди.“ Край на цитата.

Безмислено е да се коментира. Но пък може да се напомни на господина, че точно дядовците на въпросните хорица с „примитивни представи за изкуството“ са спасили неговите предци от газовите камери. Защото са имали много ясна представа за човечност и справедливост.

И именно те са ни оставили завета „Не отмъщавайте, но не забравяйте“.