С карта или в кеш: Разплитане на таксите

Наскоро в онлайн пространството популярност придоби видео с "финансов съвет" на тема плащане с карта/кеш. Краткото видео е публикувано на Facebook страницата Pestelivo, има 20,2 хил. харесвания, над 5 хиляди споделяния и множество одобрителни коментари.

Авторът на клипчето насърчава хората да плащат в брой вместо с карта с обяснението, че едни хартиени 100 лв., похарчени веднъж в търговски обект, похарчени повторно от новия им притежател и т.н. си остават 100 лв. в джоба на своя притежател, докато при всяка транзакция банката взима 1,5% от 100-те лв. – в резултат след 20-30 транзакции единственият, който има 100 лв., е банката.

Клипчето завършва с призив: "Пази българския кеш", който по думите на автора е шеговит. Валутата няма отношение към описаната система и шегата е по-скоро кликбейт.

Сблъсъкът между "реалните" пари и картовото плащане обаче предизвиква бурна дискусия в коментарите на 23-секундното видео. Някои от ТВЪРДЕНИЯТА гласят:

"При разплащане с карта, банката задържа такса във фиксирано процентно съотношение към всяка осъществена транзакция. Това от своя страна пренасочва огромен финансов поток към банките".

"Това таксуване е инструмент за увеличаване размера на инфлацията, защото търговците калкулират удържаните процентни съотношения в цените за крайния потребител".

"Само в България банките взимат комисионни при покупки с карти и ти удържат такса, ако си държиш парите при тях".

Ето защо екипът на БНР за Проверка на факти реши да се допита до Българската народна банка за отговор на таксите, които банките начисляват при транзакциите и тяхното отношение към ценообразуването и поведението на търговците и потребителите.

ОТГОВОР: От БНБ обясняват, че плащанията с карти, които ползваме ежедневно, се подчиняват на международен бизнес модел, утвърден от големи платежни мрежи като Visa и Mastercard. Основното правило при транзакции е: клиентът плаща безплатно, търговецът плаща такса.

Тази такса, която търговецът плаща при всяка транзакция, не е една-единствена сума, а се състои от три основни компонента, определени от европейски регламент (ЕС) 2015/751:

• Обменна такса: Това е най-голямата част от цялата такса. Тя отива при банката, която е издала картата на клиента (т.е. неговия доставчик на платежни услуги). Тъй като е толкова съществена, нейният размер е строго ограничен от регламента:

0.2% от стойността на транзакцията за дебитни карти.

0.3% от стойността на транзакцията за кредитни карти.

• Такса за схемата: Тя се плаща например на Visa или Mastercard за ползване на мрежата им.
• Надбавка за обработка: Това е таксата за банката, която обслужва търговеца и обработва плащането.

Важно е да се отбележи, че само обменната такса е ограничена със закон. Останалите две части (такса за схемата и надбавката за обработка) не са регулирани и се договарят свободно между страните.

Кой покрива разходите?

Таксата за приемане на карта е бизнес разход за търговеца, точно както наемът или заплатите. Логично тя е включена в крайната цена на стоките и услугите.

Въпреки това, европейските регулатори са приложили т.нар. "методология на безразличието на търговеца". Зад термина стоят таваните на таксите (0.2% и 0.3%), които са определени така, че плащането с карта да не излиза по-скъпо на търговеца от плащането в брой. Смисълът на тези тавани е да се насърчават ефективните плащания (с карта), като същевременно се предотвратяват прекомерни такси, които търговците биха прехвърлили като "скрит разход" върху потребителите.

Защото плащането в брой също струва пари?

Боравенето с голямо количество банкноти и монети също е свързано с определени разходи за търговците (например за броене и сортиране, за специализиран транспорт, за депозиране в банка) и рискове (човешки грешки, кражби, циркулация на фалшиви банкноти). Плащането с карта е своеобразна защита срещу тези рискове.

БНБ подчертава, че българското законодателство е изрично ясно: Търговците нямат право да ви начисляват допълнителна такса само защото плащате с карта. Това е забранено в чл. 68, ал. 4 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС).

От институцията обръщат внимание, че повечето такси между доставчиците на платежни услуги (банки, финансови институции) и техните клиенти (фирми или граждани) са предмет на договаряне. Те се определят според договорите, общите условия и тарифите на всеки доставчик, като законът дава свобода на договаряне, но същевременно изчерпателно посочва услугите, за които не може да се събира такса, и случаите, в които таксите трябва да съответстват на реалните разходи на доставчика.