Владимир Ерошенко: Денят на победата е празник на радостта със сълзи в очите

Русия чества днес 74-ата годишнина от победата над нацистка Германия във Великата отечествена война, в която 96-годишният днес полковник от запаса Владимир Ерошенко участва. Той отива на фронта през лятото на 1942 г., воюва като командир на легендарния съветски танк Т-34, два пъти е раняван тежко в сражение.

Чуйте историята му в репортажа на кореспондента ни в руската столица Ангел Григоров.

След половин час пътуване с автомобил стигам до град Корольов край Москва, където е домът на военния ветеран. Посрещат ме синът му Сергей и снаха му Елена. Владимир Михайлович Ерошенко ме очаква седнал на дивана в гостната. Облечен е в красива парадна униформа, окичена с множество ордени и медали. Получена е наскоро от Министерството на отбраната и е точна реплика на униформата, която е носил преди 74 години. На холната масичка грижливо са подредени снимки от фронта, грамоти и две благодарствени писма лично от Йосиф Висарионович Сталин. Владимир Михайлович ми показва своя снимка като командир на танка с останалите от екипажа: механик водача, радиста и командира на оръдейния купол, който загива по време на сражение в Литва.

„Първи се добрах до отбраната на немците през едно минно поле. Немските танкове стояха в засада, откриха огън и удариха моя танк. Улучиха купола. Командирът на купола гледаше през перископа и снарядът го улучи. Той падна и в танка стана тъмно. Изгасна осветлението. Останах в танка, а механикът водач и радистът изскочиха навън. Огледаха се за мен, върнаха се и ме измъкнаха. Завлякоха ме на двайсетина метра от танка. Боят едва беше започнал. Бяха попълнени боеприпасите, резервоарът беше зареден догоре с гориво. Танкът се взриви. За този бой получих орден „Червена звезда“.

При друго сражение снаряд без взривно вещество пробива танка и поразява едновременно и механик водача, и радиста. Командирът на танка отново оцелява.

„През 44-а и 45-а година немците почти нямаха бронебойни снаряди. Имаха балванки. Снаряд, който пробива танка и убива членовете на екипажа. Една балванка проби корпуса на танка и уби механик водача и радиста“. 

Попитах Владимир Михайлович какво е чувството да загубиш бойните си другари.

„Какво са танкистите? Здрава и сплотена група. Четирима души. Заедно се хранехме, заедно спяхме, заедно понасяхме всякакви лишения. Помагахме си един на друг. Станахме като роднини. Разбира се, че беше тежко, когато ги загубих“.

Войната обаче продължава и от оцелелите хора и машини се формират нови екипажи.

„Дадоха ми друг танк с друг екипаж. Атакували го немски самолети, а екипажът бил около машината. Командирът и механикът загинали. Другите двама от екипажа останали живи. Дадоха ми техния танк, защото моят беше извън строя“.

Попитах и дали е трудно да стреляш срещу човек.

„Настъпвахме към едно голямо село, Сиротина, в Беларус. Пробихме отбраната на немците и стигнахме до окопите им. Тогава уцелиха веригата на танка. Тя се скъса, но продължихме по инерция и спряхме точно над окопите. В дъното на танка има авариен люк за излизане на екипажа. Не бях чувал някой да го е използвал, защото е на 45 сантиметра от земята. При нас се получи така, че застанахме над окопите. Скочихме вътре, а там тичаха немци. Започнах да стрелям с пистолета, а радистът ги подхвана с картечницата“.

Попитах събеседника ми дали някога е съжалявал, че е убивал хора по време на войната. Той се усмихна и ми цитира знаменития съветски писател от онова време Иля Еренбург.

„Той постоянно пишеше и навсякъде казваше: Убий врага! И убеждаваше всички, че трябва да убиват, за да не бъдат убити“.

Следващият ми въпрос е дали изобщо е възможно да съхраниш човешкия си облик по време на война.

„Трябва да си патриот за родината си. Родината трябва да е над всичко. Защо спечелихме Отечествената война? Защото такъв патриотизъм, какъвто имаше сред нашия съветски народ, не е имало сред никой друг народ на света, няма и никога няма да има. Обявиха войната и хиляди доброволци отидоха в комендантствата с една единствена молба: моля да ни вземете в армията. По това време се дипломираха учениците. Цели класове от тези хлапета, които още нищо не знаеха за живота, се молеха да получат призовки и да ги пратят да воюват, да защитават родината си“.

Владимир Михайлович също отива на фронта по собствено желание. В началото на войната през юни 1941 г. работи в оръжеен завод в град Куйбишев в Сибир, където е евакуиран от родния му Артьомовск в Донецка област. Година по-късно вече е на фронта. Питам го и за отношението му към Сталин, от когото на два пъти е получавал писмени благодарности.

„Отношението ми към Сталин е двояко. От една страна спечелихме войната благодарение на него. От друга, през 1936 г. загинаха толкова много истински предани на родината комунисти“.

„Баща ми беше революционер, комунист. Бил е в една нелегална организация с Ворошилов. Изведнъж през 1936 г. го вкарват в затвора като враг на народа, като троцкист и остава там 16 месеца. Майка ми отива в Москва. Добира се до Ворошилов. Стига и до Вишински, който тогава е генерален прокурор. Казват ѝ да се прибира и обещават да решат проблема. След половин месец или малко повече решават проблема. Баща ми се прибира вкъщи. Оневиняват го. Донасяли срещу него един бивш офицер, един син на кулак и един, който работел в градския комитет на партията, а се оказал немски шпионин. И тримата ги вкараха в затвора“.

Владимир Михайлович посреща Деня на победата в град Тула, където е разположена неговата част в очакване да бъде изпратена в Япония. Така и не заминава, защото войната свършва.

„Бях дежурен по полк. Влязох в казарменото помещение и легнах на нара. Изведнъж чух стрелба. Обявиха края на войната и хората започнаха да стрелят във въздуха с автомати, с пистолети. Излязох навън и попитах какво става. Казаха ми, че войната е свършила“.

Последният ми въпрос към събеседника е какво означава лично за него датата 9 май.

„Това е празник на радостта със сълзи в очите. Загубих не само хората от моя екипаж. Загубих и тези, с които воювах заедно в полка. Да бъдеш толкова време на фронта и да загубиш толкова хора... Жалко е... Жалко... Можеха да живеят, да работят, да творят. Но уви!"