Отдаденост и музика в опасната зона

„Работих в Covid отделението до 31 декември. Тогава приключи командировката ми и след това при първия отрицателен тест се прибрах веднага, за да видя родителите си и семейството си в Шумен. Ситуацията тук е сравнително по-спокойна спрямо това, което беше през ноември в цялата страна, но все пак не трябва да сме твърде спокойни.”

Хората притеснени ли са, спазват ли мерките?

„Обществото е поляризирано от известно време насам. Половината хора са с маски навсякъде, на другата половина им е „все тая”. Все пак в болницата в Шумен има 180 човека. Аз, виждайки какво става в столицата, не бих бил толкова спокоен, но от другата страна може би нещата изглеждат малко по-различни.”

За това да спасяваш животи и да помагаш излизайки от зоната си на комфорт – ситуацията през усещания, подбуди, емоции...

„Всички колеги – лекари в „Пирогов”, работим с тази болест още от началото на епидемията, тъй като първият случай беше приет в нашата болница. Първоначално давахме дежурства предимно в спешното и в приемното отделение. След това обаче, при голямото повишаване на случаите през ноември, се усети огромният недостиг на лекари, които да поемат тази вълна и се наложи всяко едно отделение, всяка една клиника, да излъчи поне по един лекар, една сестра и един санитар, които да влязат и да работят в такова звено. Не знаехме за колко време. Първоначално очаквахме да бъде за две-три седмици, но след това стана до края на годината. Беше полузадължително. Но някой трябваше да отговори на тази вълна от пациенти. Всяко едно отделение имаше избор кого да излъчи. Сметнах, че предвид възрастта и тригодишния ми клиничен опит е редно аз да вляза първи, тъй като не можех да поискам това от колегите ми, които са с 20-30 години по-възрастни от мен и съответно доста по-уязвими за заболяването. Това беше моята лична кауза. Лекарите свикваме със стреса, така или иначе. В един момент, всеки от нас се специализира в конкретна дейност и изведнъж се наложи да вляза в отделение и да се занимавам с неща, които са несвойствени за мен, неприсъщи за моята дейност. 25 инфекциозно болни пациенти бяха в моето Covid отделение, като те имаха редица придружаващи заболявания – кардиологични, ендокринологични, хирургични. Първите две-три смени изпитвах адреналин още от затварянето на вратата вкъщи и отивайки към „Пирогов”. Такъв стрес не съм изпитвал никога. Имаше моменти, в които си мислех, че няма да мога да продължа напред, но работата беше толкова интензивна, че нямаше много време за мислене. Единствената ти цел е да успееш да помогнеш на хората, да смогнеш наплива от пациенти, които идват денонощно за приемане. Беше голямо приключение.”

Как д-р Чилингиров презарежда след тежък ден?

„Няма универсално решение. Лично аз вървях пеша колкото се може повече. Така си давах време да помисля и да остана сам със себе си, да си представя как бих могъл да се справя. Тази професия ме е научила, още от кандидатстването, в определени моменти да се мобилизирам. Да, в други моменти хората навън никога може би не биха си казали, че аз съм лекар и се занимавам с толкова тежки неща. Изглеждам весел, но аз съм свикнал да се мобилизирам при всякакви обстоятелства. След това си имам методи за отпускане.”

Другият нюанс на болничната обстановка – приятелствата, отношенията с пациентите...

„Това е много интересен момент. Работим с живи същества, които страдат, които са безкрайно уплашени и някои от тези пациенти дори не вярват, че са болни от това, въпреки че се задушават. Те смятат, че това е някаква медийна спекулация, докато наистина не видят сложността на проблема. Относно работата в екип – беше като риалити шоу. Когато дойдох в Covid отделението се запознах с две прекрасни и много опитни медицински сестри, с които трябваше да направим една добре смазана машина, която да работи бързо и ефективно. Те ми помогнаха в ситуации, в които аз сам като лекар нямаше да мога да се справя. Учудващо добре сформирахме екипи. Бих казал, че преживяното ме научи на много неща, дори чисто социално, извън лекарската професия.”

Пациентите

„Първоначално бяха много уплашени. Имаха страшно много въпроси. Не всеки е достатъчно възпитан и на моменти някой е възможно да ме е подразнил с многото си въпроси, но си давам сметка, че тези хора са затворени, изолирани, нямат близки до себе си. Смятам, че по някакъв начин успях да разчупя ситуацията. Когато изписвах пациентите след това ми се обаждаха да ми благодарят именно, защото им дадох надежда, когато не се знаеше какъв ще бъде ходът на тяхното заболяване. Бях изолиран по 12 часа заедно с тях, нямах други контакти и успяхме да си помогнем взаимно, така че да изплуваме на повърхността.”

Какво остава завинаги в съзнанието?

„Няма да забравя нито едно лице на хората, които изгубихме. Те не бяха малко, за съжаление, въпреки всичките ни усилия. Положителната страна – през първите дни в отделението аз видях 25 човека, от които 20 бяха в критично състояние. Те се задушаваха и от силния задух не можеха да кажат две изречения, до такава степен беше прогресирало възпалението на белия дроб. Аз не вярвах, че при някои от тях ще има добър изход. След две-три седмици, при положени всички възможни усилия, тези хора лека-полека изплуваха. За мен това са най-големите успехи. Тези хора в началото не можеха да ми кажат как се казват, защото не им стигаше въздух, а накрая бяха изписани, бяха добре и бяха щастливи. Начинът, по който се изпратихме на изхода и отидоха да празнуват е най-ценното усещане.”

От разказ за „войната” към „оръжието” – ваксините. Д-р Чилингиров ще се ваксинира следващата седмица и не е имал колебание по въпроса.

„Не трябва да забравяме историята и да знаем как като човечество сме стигнали до сегашния момент и до това общество, до този научно-технологичен напредък, в който живеем. Преди дни говорих с дядо ми, който е роден през 1940 година. Той ми разказа, че три години след неговото раждане майка му е умряла от туберкулоза, а двама негови приятели са починали от дифтерия. Това са заболявания, които само две десетилетия по-късно вече има ваксина срещу тях. В онези времена едно от седем деца е умирало от едра шарка, която пък е ликвидирана в началото на 80-те години на миналия век. Затова смятам, че първо трябва да се върнем там, за да си дадем сметка какво са ваксините, че не са просто една прищявка. Те са спомогнали за удължаване на нашата продължителност на живота. Аз разбирам и са основателни всички притеснения, които пациентите и гражданите имат, но тук социалните мрежи имат много голяма роля. Както аз успях да стана популярен с няколко публикации заради по-рационален възглед върху нещата, всеки човек може да е популярен с псевдонаучна информация. Как въобще става достъпна, например, информацията, че ваксиниралите се жени няма да могат да имат деца след това? Защо това нещо се котира? Тези митове трябва да се развенчават публично.”

Има ли нюанс в позицията „против ваксините срещу Covid” предвид мненията, че не е минало достатъчно време, за да бъдат осъществени всички изпитания на препаратите?

„Половината от хората, които са против, биха казали, че не са достатъчно осведомени или са по-скоро неутрални, съмняващи се, чакащи, търсещи повече информация и убеждаване. Другата половина от хората са тези, които са част от поляризираното общество. Те така или иначе са контра на всичко, не вярват в това, което се случва и са раздразними. Но все пак обществото е едно цяло, ние не можем да се делим и не можем на улицата, в училище или в градския транспорт да си избираме до нас кого да бъде. Ако се ваксинираме на 10% няма да никакъв успех. Целта на ваксинацията е колективното имунизиране.”

Какво мислят по въпроса колегите на д-р Чилингиров?

„За огромно съжаление голяма част от моите колеги го преболедуваха. Заболяването се оказа доста по-заразно, отколкото предполагахме в началото, въпреки всичките предпазни средства, с които бяхме снабдени. До момента аз, след 10 месеца около него, обаче не съм се разболял. Колегите, които не са се разболявали, по-голямата част от тях ще се ваксинират, именно защото ние всеки ден виждаме най-тежките случаи. Ние не виждаме онези хора, които само подсмърчат или са с леко неразположение вкъщи. Грижим се за хората, които са в най-тежката фаза. Дори това да не се случи на нас, не бихме искали да го предадем на близките, познатите или роднините си. Повечето колеги, с които съм говорил, ще се ваксинират.”

Д-р Калоян Чилингиров се отдава на медицината след неуспешен сблъсък с математиката.

„Това, което най-много ме привлича в тази работа е първо социалният контакт с живи същества, второто – че аз използвам интелекта си, за да върша нещо, което смятам, че до някаква степен ми се отдава и може би най-важното е, че имам непрекъснат растеж. Много интересно и вълнуващо е. Никога не ми е скучно в тази професия. Специалността „Уши, нос, гърло” ми носи удовлетворение, защото работя с ръцете и мозъка си.”

Да не носиш работата си вкъщи, но да носиш музиката си на работа

„Опитах се да разчупя работната атмосфера и внесох умишлено не особено мощни колони в кабинета, за да има музикален фон по време на работа, тъй като понякога ситуацията е много напрегната. Аз съм израснал в семейство на меломани и вкъщи навсякъде и по всяка време имаше музика. И аз нося музиката навсякъде със себе си.”

Д-р Калоян Чилингиров се изявява в свободното си време и „в кръга на шегата” като творец – автор е на песен и видеоклип в стил 80-те години на ХХ век.

„В края на септември един от най-добрите ми приятели ме покани на тематично парти в парка за неговия рожден ден. Тематиката беше дрехи и култура от 80-те години. Бях гледал няколко сериала и филма от този период по време на изолацията и това всъщност е доста вдъхновяваща епоха. Една вечер тогава със съквартирантите ми решихме да запишем песен. Тя не е особено жизнерадостна, но придава едно специфично настроение от онези години. Не претендираме за професионалност.”

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Снимки: БТА и личен архив