Композиторът Пламен Цветанов: Пианото е като човека – има характер

Стига до пианото на невръстна възраст и остава там. Рисува филмова и театрална музика върху черно-белите клавиши кажи-речи от дете. Писал е от ринг тонове за телефони до симфония. Пламен Цветанов е млад композитор и пианист, който вече има завиден опит зад гърба си, въпреки скромната си възраст. Казва, че ако беше кратък сигнал, би прозвучал със силата на Сен-Санс. А иначе?

Иначе звучи като всяко свое произведение, защото винаги вгражда част от себе си. Точно като в композициите, които ще представи в София на 23 септември. Тогава в Концертната зала на НМА „Панчо Владигеров” ще можем да чуем изпълненията от първия от поредицата дискове с авторската му музика за сцена и голям екран, създадена през годините.

А как прозвуча Пламен в „Изотопия”? Като вдъхновен от Бах, Сметана и Рахманинов, като вдъхновител за Мънийн, Миро, Роза и Чери. Като себе си. Разказваме радиоприказка за добре темперирани пианисти с още по-добре темперирани учители.

А първи е Бах, любимият композитор на Пламен. Винаги, когато може, го включва в програмите си като концертиращ пианист. Има много причини, за да го постави на челно място в галактиката от велики композитори:

„Йохан Себастиан Бах е виновникът пианистите да свирим и с палец, което дотогава се е смятало за грозно. Той е бил толкова възмутен от разхищаването на действащ пръст, че решава да пише музиката си толкова сложна, че да няма начин да не се използва палецът.”

Иначе Бах бил доста сприхав. Помолен да го сравни с анимационен герой, Пламен си избира „нещо средно между Бъгс Бъни и Дафи Дък”. Ето защо:

„Той попада в затвора и пише своята Токата и фуга в ре минор за орган. Всички я знаят. Защо попада в затвора? Защото някаква височайша особа обижда жена му. Той го предизвиква на дуел, ранява го, което – естествено – не е било позволено, откъде накъде ще ранява онази височайша особа, на която днес дори не помним името?! И те го пращат в затвора.”

Освен това толкова обича кафе, та чак му посвещава кантата. Schweigt stille, plaudert nicht (в превод: „Замълчете, не бърборете!“) вероятно е композирана между 1732 и 1735 г. Комичното произведение, известно като „Кантата за кафето“, разказва историята на жена, която не иска да спре да пие кафе. Баща ѝ пък не ѝ позволява да се омъжи, докато не се откаже от напитката. Впоследствие и двамата се променят, а на финала звучат псалми за кафето. Либретото включва реплики като тази например: „Ако не мога да пия кафето си по три пъти на ден, в мъката си ще се сбръчкам като печена коза“. 

А защо Пламен решава да тръгне по трънливата, почти козя пътека на композирането, при това от ранна възраст?

„Не бих казал, че съм решил, просто е нещо, което винаги съм искал да правя. Винаги съм искал да запиша музиката, която звучи в главата ми. Винаги съм искал да изразя малко повече от това, което може да се каже с думи. Музиката е може би най-добрият език, най-богатият, не е конкретен, но е най-изразителният.”

В главата на Пламен Цветанов винаги звучи музика. Дори по време на интервюто споделя, че чува няколко произведения на Бах едновременно. Всяко звучи в отделно мозъчно студио, върти се и се анализира. В друго студио върви негова собствена музика, в очакване да бъде написана.

Немалко от музиката на Пламен обаче вече е прогледнала за света, който пък се е ослушал за нея. При това от съвсем рано. Първата разходка по клавишите се случва, когато Пламен е едва на три. За него срещата никак не е ранна, а навременна. „За какво да се погубва време, след като има интерес? Дори си спомням как се случи при мен. Имаше великолепен пиано концерт, който даваха по БНТ, тогава друга телевизия освен Канал 1 и Ефир 2 нямаше, направи ми голямо впечатление. Вкъщи винаги е имало пиано и аз седнах на него. Интересен факт е, но това не го помня аз, защото не съм бил достатъчно съзнателен, за да го помня, че след първите си стъпки съм стигнал до пианото и там съм спрял. Прощъпалникът е станал преди въобще да бъде правен. Решението е било пиано. И там си останах.”

С оставането и годините е научил важен урок.

„Пианото е може би най-лесният инструмент, на който може да се започне да се свири, но най-трудният за овладяване. Да се изкара звук е лесно, но да се изкара качествен звук – за това вече се иска майсторство, а за да се изкара емоция – още повече”.

Според Пламен пианото винаги е различно за пианиста. Дори да свири на един и същи инструмент, той се влияе от условията – времето, влагата и т. н. Пианото – като човека – има характер.

Пламен е свирил на рояла, на който е концертирал Рахманинов, в Музея „Холбърт”, в Бат, Англия, както и на личното пиано на Бедржих Сметана. „Тук разликата е духовна. Знанието, че тези велики хора са се докоснали до този инструмент, творили са на него, размишлявали са над своите творби, пресъздавали са своя или чужда музика, е невероятно усещане, което най-малкото кара човек да се замисли. Върху собствените си умения, постижения, върху живота на тези хора, които познаваме като велики, но те са били със своите проблеми и желания както всеки един от нас.”

Иначе всяко пиано има своята индивидуалност, характер, има недостатъци и положителни страни. „Работата на изпълнителя е да се сприятели с инструмента и да изкара най-доброто от него”. Пламен си спомня първото пиано – своенравно, руско, изправено, с прекрасен звук, но не позволява лесно да се постигне желаната цел. Друго негово пиано е германско: „Звукът винаги ще изглежда брилянтен, докато не му дадеш шанс да стане недобър, което поставя друга трудност пред изпълнителя.” Пламен е категоричен, че не е попадал на недружелюбно пиано.

Дружелюбна към музиката още в детските години е и Чери, първото куче на Пламен. Черен кокер шпаньол с изявен афинитет към Бах. „Винаги дотичваше до пианото, щом ме чуваше да свиря”, споделя Пламен. Кучетата любители на музиката са чудесен коректив, те не обичат лоша музика и дочуят ли такава, веднага го показват. Любопитно е още, че кучетата не понасят звука на хармониката, но пианото им се нрави доста, както и на повечето животни.

А добрата музика е не просто радост за ушите на двуногите и четириногите, а силно послание. В киното и театъра също е така, убеден е Пламен:

„Добрата, хубавата, истинската музика никога не може да бъде фонова, защото тя носи своето послание и образи, своята картина. Предизвикателството, когато се работи в екип, особено когато се изгражда история, е историята, която пресъздава музиката, да пасва на тази, която се показва на екрана или на сцената. Не бива да става разнобой. Не бива едното да поглъща другото. Не бива да се надвикват. Трябва да има хармония и симбиоза.”

Да създава музика е сякаш най-естественото състояние на Пламен Цветанов. Дали обаче интересът му точно към театралната и филмова музика не е свързан с артистичното му семейство? Родителите на Пламен са Роза Николова и Мирослав Цветанов от Малък куклен театър „Слон”. Създават първия воден куклен театър в Европа, за който Пламен пише симфония. Преди година двамата написаха с думи и игра цяло гостуване в „Изотопия”.

Безспорно семейството има своето влияние, признава синът музикант. И така от детството до днес: „Сега излезе нов спектакъл, който се казва „Красивият геном на водата”. Отново с моя музика. Различното е, че се играе на камерна водна сцена и може да бъде игран на традиционна сцена, естествено със специални условия, за да може да бъде воден театър.”

Пламен признава, че да работи със семейството си понякога има и своите нелеки страни, но така е във всеки творчески процес и при всяка среща между силни характери.

А от известно време красивият семеен геномен код на Цветанови се пише и на китайски. Съпругата на Пламен е от Поднебесната империя, макар че вече живее у нас. Музикално също хармонира чудесно с българската си рода.

Съпругата на Пламен, Мънийн, също е музикант. Свири на пиано и чело. Често свирят заедно за удоволствие, макар че все още не са концертирали. Пламен е пял и в дует с половинката си. Midnight Shadow е произведение, написано специално за нея, което разказва историята им в стил power symphonic metal. Дуото нарекли Forest Moon.

Освен близостта в образованието и интересите, двамата се учат от различията в културата на другия. Така например Пламен свиква да яде възлюто, което според Мънийн е само „изтръпващо”. Тя пък се научила да прави великолепна баница.

Двамата, казва Пламен, са не просто двойка, а същински съмишленици със сходен, а не еднакъв вкус, което е много по-обогатяващо. „Има място за диалог”, подчертава той.

Пламен Цветанов обаче е замесен в друга семейна история, която хич не е като на нашите герои. За сметка на това е с кодово име на германски композитор, виолист, цигулар, преподавател, музикален теоретик и диригент.

„Знаех си, че ще стигнем до погребалните агенти на „Хиндемит”, казва Пламен през смях по този повод. Е, човек и добре да живее, рано или късно стига до погребални агенти. А тези от филма са уникални, защото са най-жизнерадостните в професията.

„Хиндемит” на режисьора Андрей Слабаков е първият голям игрален филм, за който Пламен пише музика. „Андрей ми каза, че във филма има погребални агенти, които трябва да бъдат много весели”. Слабаков ги сравнил с „Комедиен хармонист”, германска група певци с пианист, която изпълнява популярната от времето на Втората световна война музика. В нея участва самият Аспарух Лешников. Песните са полуестрада, позитивни или с любовен привкус. При завръщането си в България, Лешников продължава да работи в същия стил.

За филма Пламен разучава песните на „Комедиен хармонист” и се старае неговите погребални агенти да възпеят подобаващо колко хубаво е човек да си легне в гроба, за да почине и колко приятно ще му е в ковчега.

Света ужасно скучен

веднага напусни!

Ах, заповядайте при нас!

Ще ви заровиме завчас!

„Постигнахме желания резултат, но трудно. (...) Бяха наети певци, възрастни хора от църковен хор, които пеят по опела. В никакъв случай не бяха свикнали да пеят джаз или естрада. Интересно беше, защото към цялата тази плеада от ноти и текст бях добавил и звукоподражателното „шуби-дуби”, подходящо за подобен стил музика. Дойде възрастен човек, който трябваше да пее една от партиите, и много притеснено ме попита: „Извинете, какво е това „шуби-дуби”, да не е някоя мръсна дума?!”. Пламен го уверява, че не означава нищо специално, но не го успокоил достатъчно. Добре, че един от господата бил тромпетист, та поел основната мелодия. Един от гласовете във филма е на самия Пламен. „Наложи се”, спомня си той.

В името на големия екран музикантът пропява. При това не само в „Хиндемит”. 

Като дете Пламен озвучава филми и – пресъздавайки Маугли от „Книга за джунглата” на Дисни, пее заедно с колегата, озвучил мечока Балу. „Интересен факт за филма на Дисни е, че тогава участват и пеят най-големите изпълнители на времето си, като кралят маймуна – крал Луи, всъщност е Луи Прима, много известен джаз певец и тромпетист. То и затова кралят е Луи.”

По онова време озвучаването ставало с кифлички. Режисьорът на дублажа и представителят на Дисни напътствали Пламен да говори и да яде едновременно. Такава била ролята на моменти. За да се получи напълно естествено, го карали да записва, докато похапва кифлички. Доста хапнал, докато накрая не го накарали да дублира без храна. Във филма останали последните опити.

И от музиката и спомените в джунглата към опитите и опитността в музиката на Пламен Цветанов. Ако трябваше да си направи портрет с музиката си, как би звучал?

„Моята музика по един или друг начин ме представя. Тя винаги съдържа част от мен, така че този портрет съществува във всичко, което съм написал. Но да извадя само него, намирам за изключително трудно, ако не и невъзможно. Музиката е като човека – тя се променя, но и остава същата. Моят образ – във всичко, което съм писал – да, той се променя, но остава същият. Винаги. Всъщност всеки композитор има своя образ. Винаги може да се разпознае кой е писал определена музика, защото личи неговият стил. Този характерен образ на композитора, този автопортрет, който винаги присъства, независимо дали ще бъде част от масовката в картината, която пресъздава, дали ще е главното действащо лице, дали ще е минувач или просто някой, който гледа отвисоко, от преминаващ самолет, който дори не се вижда в самата картина, образът на композитора винаги ще присъства”, споделя композиторът и пианист Пламен Цветанов.

Чуйте го целия – такъв, какъвто е, в историята от звуковия файл.

Снимки: личен архив на Пламен Цветанов