Дует за истинското приятелство в празник и (без)делник

Те не са по приготвянето на празнични трапези, но със сигурност са се изправяли пред не една и две такива. Обичат да свирят заедно още от първия момент, в който животът им поднася това предизвикателство. Случва се в час по „Камерна музика” в Музикалното училище на Варна (Националното училище по изкуствата „Добри Христов”) и така вече 18 години. Те са Иван Нотев, музикалният редактор на „Изотопия”, и Георги Беломъжов, пианист и корепетитор в Музикалното училище, но вече в София (Националното музикално училище „Любомир Пипков”). Следва празнична история за пълнолетно приятелство.

Иван и Жоро се разбират не само в свиренето, което ги спохожда, когато са вдъхновени. Споделят всички силни и слаби житейски мигове, при това с усмивка. „Ако не се лъжа, бяхме един до друг. Настаниха те до мен и веднага се започнаха първо футболни теми, разбира се”, спомня си Жоро емоциите на чина. Той е от „Манчестър Юнайтед”, Ванката – от „Ливърпул”. Гледали са заедно всяко дерби между двата отбора, спорят разгорещено, викат, но накрая победителят съчувства на победения. Поне така твърди Иван, който даже не се зарадвал на последната разгромна победа на любимците си, защото Жоро бил тъжен от загубата на „Червените дяволи”. Изстрадали са и несподелените ученически и студентски любови. „Неизбежно е”, лаконично отговарят двамата.

Да, те определено и неизбежно никога няма да вървят сами, нищо че само единият е вечно влюбен в „Ливърпул”. За времето на пълнолетната си бойна дружба не се случвало да се засекат нейде под една елха, но пък на Нова година... Нова година е класика в жанра – и в чужбина, и в „Студентски град”. Веднъж Иван, Жоро и още един техен приятел готвили за празника по рецепти на майките си. Не се справили като тях, а се сдобили с изключително суха питка с късмети и купешки мезета за пиршеството в десети блок, един от двата за студентите на Музикалната академия. От онези времена им липсва безгрижието, дори свободата да разбиеш чаша бира в коридора заради загуба ни „Ливърпул” и всички съседи на етажа да ти съчувстват.

Защото музикантите са много емпатични, твърдят двамата ни гости. А толкова ли са емпатични родителите им на празнични събирания или са ги карали да свирят от малки по семейни сбирки? Георги не се е изправял пред подобни искания, защото цялото му семейство са музиканти: „Майка ми е пианистка, баща ми е тромпетист. Сестра ми също е пианистка. Мога да изреждам така до девето коляно”.

На Иван обаче не му се разминало: „Започнах да свиря сравнително на късна възраст за класически музикант, на 7, даже почти на 8 години. Най-ярките ми спомени са с дядо ми от Силистра. Когато ходехме при тях на гости за Коледа, си бях подготвил класическа програма с нещата, които уча, които са добре изработени, и свиря, свиря, свиря едно, две, три, четири неща. Всички пляскат, особено баба ми, лелите, женската част от родата, а дядо ми гледа безмълвен. Свършвам си аз програмата и той, понеже е самоук народен музикант, свиреше на една свирчица, подобна на кавал, обаче изкарваше супер интересни народни мелодии, та той казваше: „Ванка, много хубаво свириш, обаче едно „Кацнал бръмбар на трънка” не можеш ли да изсвириш за дядо си, да разбере?“. И аз хващах и по слух свирех „Кацнал бръмбар на трънка”.”

Вече не свирят по слух и това се разбра още с влизането им в студиото. Иван и Георги обаче пристигнаха и с пищов от пет истории, споделими в ефир, от чувала с предколедни, коледни и следколедни приказки за приятелството, хванало вече 18-годишна брада. Ето и класацията на Иван и Жоро. Започваме отзад напред.

История №5 – варненското „Минута е много”

Тя е свързана с „предаване по вече май несъществуващата МСАТ, варненска телевизия. Бяхме ученици, не помня в кой клас сме били, осми или девети, когато класната ръководителка дойде в часа на класа и каза, че трябва да изберем няколко деца, момчета и момичета, за телевизионното предаване „Кошерът”. Записахме сме заедно с други съученици за това предаване, в което задават въпроси, отговаряме, има класиране”, разказва Жоро. Участието му приключило сравнително бързо. За награда все пак получил DVD с филма „Човекът Минус”. Никак не го препоръчва, но бил много щастлив, защото на съучениците с по-предно класиране дали... цветни моливи.

Иван пък даже спечелил едно от изданията през седмицата и трябвало да се стяга за голям финал на победителите от различните дни, с което си заслужил DVD-система, но я чака и до днес. Дали някога дискът на Жоро с „Човекът Минус” ще влезе в несъществуващата система на Ванката, който си останал само с минуса, за да могат двамата приятели да гледат заедно филм, който не харесват? Кой знае...

История №4 – Сервис и гейм!

„В голяма верига магазини в страната си пазаруваме с един наш приятел Богомил”, подхваща Ванката. Естествено, и Богомил е музикант, свири на барабани, но е много търсен и зает, за да бъде с нас в студиото. Бил обаче в супермаркета, за да заснеме епичен волейболен мач.

„Пазарувахме си, видяхме кошница с волейболни топки и нали си бяхме момченца, решихме да си поиграем. Не знам защо той започна да снима. Не беше режисирано. Без мрежа, като на плажа. Така си подавахме, без да има победител. Георги, при втория си удар към мен, нали си е високичък и тогава си беше висок, дойде твърде висока тази топка за мен и ме прескочи. Попадна в стелаж с крушки, които бяха в кутийки, не се изпочупиха, но паднаха всичките”, обяснява Иван. Момчетата се отървали само с гръм и трясък и с видео, което да ги държи на нокти, ако решат да се развиват в търговията.

История №3 – джамборе от Варна до София

Почти всички студенти достигат паметни върхове, запечатани в съзнанието им с любезното съдействие на БДЖ. „Точно след новогодишните празници, мисля, че беше в първи курс, се прибираме за София, за семестриални изпити, и се бяхме организирали една голяма тайфа, може би 10 човека, съученици, колеги, вече приятели, всички музиканти. Качваме се от 7 ч. сутринта във Варна. Всеки си носи инструмента, на който свири. Аз, като пианист, нямах такава възможност, но имаше цигулки, флейти, виолончело, саксофони, китара”, спомня си Жоро. Джамборето започва във вагон-ресторанта. Естествено, и от там има клип, но не е много-много за показване. Историята ще помнят само оцелелите. А...

История №2 – дворцовото джамборе

... Тази история я помни много по-голяма публика, защото доста повече хора са се събрали в двореца Евксиноград за партийно събитие на НДСВ. „Някой от Областния координационен център на партията е пожелал да има по-интересно музикално събитие, което да съпътства официалната част, коктейл, който беше не само за тях, ами и за нас”, започва Иван. А „нас” не включва абсолютно всички, защото духовият оркестър минал първи, допълва Жоро. Вече пълнолетни, пийнали по чаша вино. Било първото наистина лъскаво събитие, на което присъствали. Имали класическа програма, свирили и джаз. Тогава посетили двореца за първи път. „Царят беше там, съпругата му беше там. За нас - като подрастващи 17-18-годишни, беше много интересно да срещнем по някакъв начин тези хора”, казва Иван.

История №1 – Маестро, музика!

Царствен е и споменът за най-емоционалната история на Иван и Георги заедно. „Номер 1 несъмнено е изключителната ни, незабравима среща с големия музикант Енио Мориконе”, категоричен е Георги. Двамата с Иван са приети да бъдат част от хора за концерта на великия италианец в София през 2013 г. Хористите са сто, а за прослушването двамата приятели разбрали от обява в Музикалната академия. Решили да се пробват, нищо, че са цигулар и пианист. Одобрили ги.

Не са имали пряк контакт с маестрото, но са силно впечатлени от него. „Той беше какъвто си го представях - сериозен, сдържан. (...) Естествено, не се е наложило да говорим за дисциплина, защото не знам дали някой би си позволил да не е дисциплиниран, когато Мориконе е пред него. Имаше гробно мълчание и всички слушаха много внимателно какво говореше той”, спомня си Иван, а Георги допълва: „Много може да се научи от такъв музикант: отношението към музиката, начина на дирижиране, на ръководене на един оркестър, дори визуално как би трябвало да изглежда една такава фигура на такъв пост”. И двамата определят Енио Мориконе като величествен. Силно се развълнували, когато многохилядната публика ги посрещнала, вълнували се и от реакцията ѝ, когато Мориконе се явил на сцената.

„Много хора си мислят, че великите хора са обикновени, обаче не са толкова обикновени. Никога не бих погледнал по този начин на Мориконе. За мен той си остава икона, легенда. (...) Ние се докосваме до творчеството им и до това, което са създали изобщо, а не до личния им свят, за нас това са тези образи, нещо, което стои на много високо място, на пиедестал. Гледаш го отдолу”, споделя Иван.

А как звучат петте истории, разказани в пълнота, с всички любопитни подробности, смешки и закачки? Какво свирят и пеят заедно двамата ни герои и какъв е музикалният прочит на приятелството им по ноти? Чуйте в звуковия файл.

Снимки: Иван Нотев, Георги Беломъжов, Лора Търколева