Андрей Палвал, който разказва човешки истории през образи на птици

Родният графити гуру Насимо покани Андрей да нарисуват заедно Васил Левски на една от стените на училище в Брезник.  

Творческият заряд на Андрей се разкрива в пълния му блясък в съчетание на двете му големи страсти - орнитологията и живописта.

Първата изложба на Андрей Палвал у нас - „Птиците”, бе открита във вторник, в „Къщата на София”. Заедно с него рисунките си показаха и децата от арт работилниците „ДоброТворчество”. В „Къщата на София” ги организираха в продължение на три месеца специално за украинчетата бежанци.

"Реших, че мога да организирам и да задвижа нещо. От разговори с приятели решихме, че можем да подпомогнем децата, като ги занимаваме с изкуство. Изкуството и любовта са най-големите сили, лечебни", споделя една от организаторките на „ДоброТворчество” – Дина Темелкова от „Къщата на София”.  

"Принципът беше да не говорим за войната – час и половина-два, за да могат тук да почувстват по-различна атмосфера. Идеята е тук те да забравят за това", разказва Ралица Димитрова, също организатор на работилниците, преподавател в Нов български университет и дългогодишен журналист в БНТ.

На място в „Къщата на София” Ралица, Дина и останалите им съмишленици се запознават с Андрей Плавал, баща на Сева, Ян и Ада.  

"Неговата голяма тема в живота са птиците, образованието му е такова. Той имаше пълна свобода да нарисува, каквото той реши. Всички картини са рисувани последните седмици в София", казва Дина. 

Другата изложба е тази на децата бежанци. Една детска картина е подредена сред платната на Андрей, тя е най-големия му син - шестгодишния Сева.

"Той проплака: „Татко, още не съм готов, моля те, трябва да завърша, трябва да завърша!”. Отидохме долу в мазето и той довърши шедьовъра си."  

"Няколко години преди Ковид много по-често пътувах до Азия. Сега, когато дойдох в България, нямам възможност да отида до Филипините и да наблюдавам отново красивите носорогови птици и туканите. За мен те са като чуждоземци, като украинците, които пристигнахме в България. Изглеждаме абсолютно еднакви, но и абсолютно странни, заради културните различия, заради различната ни история. Разбира се, всички птици изглеждат уж еднакво, водят сходен живот, но понякога за мен са повод за сериозен размисъл за собствения ни живот. Например половината от тези птици са мигриращи, пресичат граници без каквито и да било документи или позволение", разказва още Андрей Палвал, в чието творчество особено място заема туканът.

Сред останалите птичи мигранти, изобразени от Андрей, е и фламингото. 

"Типичен мигрант, който остава в Кипър през зимата. Можете да видите много птици от вида, които зимуват там, но после се връщат в териториите, където гнездят. Всяка година прекарват зимата в Кипър или в Африка, а после се прибират у дома." 

Птиците са метафора за хората. Андрей споделя, че му е по-лесно да разказва човешките истории чрез образите на пернатите. Не може обаче да прецени що за птица е самият той. 

"Може би някоя типична за Украйна местна птица. Вярвам, че ще да е уникална, разбира се, а може би накрая ще излезе най-обикновено врабче. 300 хиляди украинци дойдоха, така че си е като голям облак от врабчета."  

Андрей се смее, но със сигурност си е задавал и някои по-тревожни въпроси. Както преди питаха, пеейки, Саймън и Гарфънкъл – кой би обичал малко врабче, пътувало надалече, крещящо за почивка? Кой би му казал мила дума, кой би го съжалил, кой би нахранил умиращо от глад врабче? В песента – никой, а в живота ни тук и сега? Помислете, докато ние с Андрей мислим за друг голям музикант – Джон Ленън. 

"За мен той е като лястовиците. Лястовицата запява първа, когато дойде пролетта. Пролетта идва, времето се променя, лястовицата пее нова песен. Когато Ленън умря, хората пяха песните му. И ги пеят всяка година, отново и отново. Имаме много забавни приказки за лястовицата, която всяка година се връща в Украйна. И всяка пролет пеем специална песен за нея." 

Историята разказва за лястовица, влетяла в човешки дом. Тя пяла на хората за богатствата, идващи с пролетта. Песента е свързана с традициите още преди християнството в Украйна, когато настъпването на Новата година се чествало през април. Някога дори вярвали, че напевът има магически сили. 

Андрей рисува портрет на музикалната лястовица Ленън в украинския град Изюм. Тогава това бил първият голям стенопис, правен върху местна сграда. 

"За мен това е много специфична, много тъжна история, но е и много лична история, защото нарисувах портрета на Ленън през 2018-а. Тогава имаше голяма вълна на скъсване с комунистическото минало. Хората промениха името на централния си площад от „Площад Ленин” на „Площад Ленън”. Креативна игра на думи. До портрета изписах: „Дайте шанс на мира”. Изглежда по един и същи начин и на руски, и на украински." 

Сега войната дава отговор на въпроса има ли шанс за мира или не, смята Андрей.  

"Руснаците, руската армия, дадоха отговор на моя риторичен въпрос. „Дайте шанс на мира”, всъщност това не е въпрос, а послание. Описах тази кратка история и я пратих на Пол Маккартни. Искам да разкажа историята на портрета на Ленън, защото за мен е историята на мира."

Украинският художник Андрей Палвал е рисувал къде ли не по света – Филипините, Китай, Виетнам, Пакистан, Германия, Дания. Казва, че част от стенописите му в родната Украйна вече са в окупираните от Русия градове. 

"Например – рисувал съм стенопис върху ядрена централа. Беше огромно изображение. Тази година планирахме пак да рисуваме, но централата е окупирана. Страхувам се да не се случи ужасът от миналото – Чернобил. Само украинците си знаем какво ни беше в чернобилската зона." 

Съдбата на всяко свое произведение Андрей трябва да следи отделно. Същото е и с местата, където е живял. В Киев е бил под наем няколко години. В родния Харков остава майка му, която му съобщава дали семейният апартамент е оцелял. 

"Тя всеки път проверява каква е ситуацията. Засега не е унищожен. Много инфраструктура наоколо обаче беше – няколко супермаркета, едно училище... Може би сме късметлии, може би защото живеем в южната част на Харков, която не е важна за руските самолети и атаки." 

Чува ли майката на Андрей птици в Харков? Да. Защото птиците, точно като част от хората, не са избягали. 

"Атаките не са от значение за птиците. Например ако проверите за военни видеа от Украйна, всеки път, когато се чуе изстрел от минохвъргачка или друга бойна машина, се чуват и птици. Те живеят в паралелна реалност." 

Андрей е щастлив, че още може да ги чува.  

"В България, в Украйна, в различни страни. Но знам, че няма да има и един момент, в който да чуя птици в Русия. Съжалявам. Няма да се върна там. След всичко, което се случва в родината ми, всички връзки с Русия са прекъснати. Преди ходех много често, имах много приятели. Но сега нито един от тях не ме пита: „Андрей, какво се случва с теб и семейството ти? Какво става с родителите ти? Какво става в града ти?”. За тези така наречени приятели това не е от значение. Това е голям въпрос. Като този, който си задава Иги Поп: „Имам много приятели, но дали са истински...?”.

Пътешественикът Андрей засега остава със семейството си в България. Вече учи български. Смята, че и за него, и за останалите, ще е по-лесно, отколкото да проговори на френски или на немски. 

"Тук ми харесва. Разбира се, искам да се върна у дома, но никой не знае какво ще се случи утре." 

България не е далечна за Андрей и преди войната. През 2017-а помага на известните български графити артисти Arsek и Erase, които тогава правят стена в Харков. 

"Те са ми добри приятели, много са забавни." 

Те са част от тазгодишния фестивал Graff Express в София. Андрей се свързал с организаторите, показал рисунките си и с лекота се сдобил с част от стената в централен столичен подлез, дом на стенописи и на две-три лястовички. Все пак това е история за художник орнитолог! В подлеза обаче нарисувал портрет на мъж в жълто.

Андрей предпочита да рисува непознати. Всеки ден скицира и после преценява какво от скиците подхожда на една или друга стена. Но птиците си остават най-любимите му герои. 

Най-малка от децата на Андрей е Ада. Покрай малката Ада се запознаваме и с малко по-голямата – Алиса, и майка ѝ Лена. От украинската столица Лена пристига с Алиса в българската на 15 март. 

Всичко тук ѝ напомня за там. Казва, че къщата, в която се намираме, прилича на родната ѝ къща, улицата – на нейната улица в Киев. Дори отделни елементи в центъра на София извикват у Лена спомените за дома. 

Лена води Алиса в работилниците за „ДоброТворчество” от самото начало, за да се среща с други украински деца и да има нормално детство. Благодарна е, че към малките бежанци организаторите се отнасят като към свои деца. 

Накрая Лена се просълзява, защото знае – може да си купи всичко от магазина, но време и добро отношение не се купуват никъде. Те се подаряват.  

"Да развеселяваме децата, да играем с тях, да ги включваме в различни дейности и да ги социализираме", така вижда мисията в „Къщата на София” Ели, доброволец там, студентка по Журналистика в Нов български университет. 

"Миналия път рисувах с тях, сега ги уча на български."

Да твориш добро и да правиш изкуство, а не война – това е сърцатата кауза. Всеки може да помогне като разгледа изложбата и купи картина – било то от рисунките на децата или от платната на Андрей. Всеки може да стане партньор на събитията в „Къщата на София” за бежанците, защото помощ ще трябва и наесен, когато работилниците се подновят, и когато се очаква повече украинци да потърсят подкрепа.  

"Надявам се, че доброто е заразно, че ще продължат да се случват добри неща. Моята душа е пълна", споделя на финала Дина.