Лорънс Броърс: След Карабах насилието може да се пренесе в Южна Армения

ЕС трябва да помисли за засилване на наблюдателската си мисия в Южна Армения, тъй като войната за Карабах може да бъде последвана от война за сухопътен коридор на Азербайджан до Нахичеван, предупреждава Броърс.

Възможна е дестабилизация на Армения заради противопоставянето между премиера Никол Пашинян и недоволните от поражението. Но, дори да се добере до властта, ориентираната към Русия опозиция едва ли ще успее да я задържи, каза британският експерт в интервю за "Събота 150".

В обобщението си за събитията от 20 септември, сряда, агенция Франс прес писа за "зашеметяващ" срив в арменската съпротива. Т.нар. "антитерористична" операция на азербайджанската армия приключи за 24 часа, за разлика от предишната война, която продължи 44 дни и струва хиляди жертви от двете страни. Как така се стигна до толкова бърз срив на арменската отбрана тази седмица и беше ли този срив наистина толкова изненадващ?

Не е изненадващо, тъй като става дума за широкомащабно настъпление на армията на една държава срещу остатъците от една войска, която претърпя съкрушително поражение през 2020 година. Сблъсъкът тази седмица бе не между Азербайджан и Армения, а между Азербайджан и въоръжените сили на карабахските арменци, които разчитат на Ереван за въоръжението си, но бяха силно отслабени през последните години.

Към това следва да прибавим блокадата, на която Баку подложи Нагорни Карабах в месеците до офанзивата този вторник. Видяхме също и доставките от Израел на ново въоръжение за азербайджанската армия. Така че поражението на арменците не бе никак изненадващо - просто изходните им позиции през 2020 и 2023 година бяха напълно различни.

Може би да прибавим и факта, че руските оръжейни доставки за Армения пресъхнаха - ако това е имал предвид премиерът Никол Пашинян с интервюто си за "Ла Република" в началото на този месец?

Да, абсолютно. Откакто започна войната срещу Украйна, Русия вече не играе същата роля. Но дори и без украинската война, не съм убеден, че Ереван щеше да се намеси в Нагорни Карабах. Пашинян се изрази съвсем ясно за това. Не виждам сценарий, при който Армения ще подкрепи въоръжена съпротива в Карабах.

Кому бе нужна тази военна операция, след като Армения, в лицето на Пашинян, призна и потвърди още преди месеци, че Нагорни Карабах е част от Азербайджан?

Според азербайджанците, с които общувам, опитите за преговори с ръководството на Нагорни Карабах (до 19 септември) са водили наникъде - местните арменци са настоявали за независимост и на всичко това, на което са настоявали преди войната от 2020-та. Така че Азербайджан е трябвало да уреди спора и постигне мир със сила. Това е официалната позиция на Баку.

Но всичко, което се случи, се случи, защото лидерите на Азербайджан изобщо не усетиха необходимост да преговарят и да водят диалог за някаква специфична уредба за арменците в Карабах.

Тази операция бе планирана от дълго време. Тя е част от една последователна стратегия за окончателно отстраняване на всякаква основа за бъдещо отцепване на Нагорни Карабах. В геополитически план се погрижиха за съгласието на Русия и гаранции, че тя няма да се намеси. В икономически план бе пресечена физическата връзка с Армения, която позволяваше на анклава да оцелее в материално отношение. Във военен план тази седмица бяха елиминирани остатъчите от карабахската войска. Виждаме и политическата част на тази стратегия - с изискването за разпускане на всички управленски структури на местните арменци.

Вижда се съвсем ясно, че Азербайджан иска да създаде такива условия, при които присъствието на руските миротворци вече не е оправдано. Идеалният вариант за Баку би бил да се сбогува с всички тях. Практически руската мисия може да бъде намалена до стотина наблюдатели, които да следят за процеса на повторна "интеграция" на карабахските арменци. Това би било победа за Баку, би спестило срама на Москва, но мисията би имала смисъл само ако арменците останат в Карабах. А точно това сега е много трудно да се предрече.

Беше ли мъдро решението на Пашинян да не подпомогне Нагорни Карабах с войска?

Не съм сигурен дали беше толкова мъдро, колкото неизбежно. Какво можеше да направи? Арменските въоръжени сили все още се възстановяват, превъзходството на Азербайджан е огромно. Най-близкият съюзник на Баку - Ердоган, се утвърди на власт в Турция. Цялата конфигурация на международните отношения е крайно благоприятна за Азербайджан и именно затова Алиев побърза да довърши победата си от 2020 година. Не мисля, че интервенция в Карабах изобщо е стояла на дневен ред пред Пашинян.

Както през 2020, така и днес хиляди се бунтуват в Ереван заради поражението в Карабах. Самият Пашинян говори за държавен преврат. Ще му струва ли това поражение лидерския пост и какво ще стане след него със завоя на Армения към Запада?

Говорите за завой към Запада и, наистина, случиха се някои неща, като например изпращането на помощ за Украйна, отказът да бъде изпратен нов представител в Организацията на договора за колективна сигурност, решението за ратифициране на Римския статут на Международния наказателен статут. Тези стъпки изглеждат насочени срещу Русия.

Тези тактически експерименти не бива да ни заблуждават - структурно и стратегически Армения остава в прегръдките на Русия. Страната остава зависима от руските горива и природен газ. Русия държи ключови инфраструктурни обекти като електропреносната мрежа, част от топлоцентралите, железниците. За Армения при тези обстоятелства е просто невъзможно да предприеме смислена, бърза и драстична промяна във външната си политика.

Въпреки всичко казано до тук обаче, да, в страната може да има още гняв, протести и нестабилност (заради загубата на Нагорни Карабах). Но не виждам как днешната опозиция, дори ако се добере до властта, ще може да я задържи в днешна Армения.

Голяма част от гнева, за който говорим, е насочен срещу Русия и това не е някакво ново явление. Недоволството на арменците от Москва датира поне от 4-дневната война през 2016 година. По очевидни причини, много укори се изсипаха върху Русия през 2020-та. Тогава руснаците оправдаха пасивността си с легалистки подбуди, защото бойните действия се водиха в рамките на международно признатите граници на Азербайджан. През септември миналата година обаче видяхме директна атака по територията на Република Армения (тогава азерските войски навлязоха в южната област Сюник). И тогава нито Русия, нито Организацията на договора за колективна сигурност не се притекоха на помощ на своя съюзник. Тъй че идеята, че политиците, ориентирани към Русия, могат да задържат трайно властта в Армения, ми се струва нереалистична.

Азербайджанският президент Илхам Алиев приветства сдържаността на Пашинян по време на азерското настъпление в Нагорни Карабах - каза, че това ще се отрази позитивно на мирния процес. Какви са перспективите за траен мир между Азербайджан и Армения? Споделяте ли опасенията за нов конфликт в областта Сюник?

На първо време ключовият въпрос е дали двете държави изобщо ще запазят диалога помежду си. Вярвам, че има няколко въпроса, по които, при наличието на достатъчно търпение, те могат да постигнат разбирателство. Например по хуманитарни въпроси, останали нерешени още от 90-те години, по окончателното прокарване на границите и по проблемите на свързаността. Притеснителни обаче са противоречията за транзита (между Азербайджан и анклава Нахичеван) по т.нар. Зангезурски коридор през южна Армения.

Притеснението е, че щом димът от битките в Карабах се разсее може да последва нов тур на насилие, този път фокусиран в Южна Армения. Когато това се случи миналия септември, международната реакция бе далеч по-консолидирана. Тя доведе, противно на волята на Азербайджан, до установяването на наблюдателната мисия на Европейския съюз.

Видяхме обаче и липса на внимание и на желание, най-вече от страна на европейците, да укрепят сигурността в Южен Кавказ. Така че не бива да изключваме никакъв сценарий. В Армения действа наблюдателска мисия без оръжие, с граждански характер. Може би трябва да се замислим дали не е добре тази мисия да бъде разширена.

Руските миротворци се държаха и се държат повече като посредници между воюващите страни и по-малко като войници, призвани да пазят мира от 2020 година. Защо?

Да, бих казал, че ролята, която играят, е доста двулична. Донякъде това се дължи на факта, че мандатът им си остана неопределен. Видяхме неспособността на Русия, в лицето на своите миротворци, да се противопостави на предизвикателствата от Азербайджан след примирието от ноември 2020. Видяхме я първо още през май 2021-ва, но още по-явно след началото на руското нашествие в Украйна. Войната срещу Украйна доведе до отслабване на Русия не само в материално отношение като цяло, но и конкретно по отношение на качеството и опита на миротворческия контингент, разположен в Карабах, и, най-вече, отслабване на нейната репутация.

В тази връзка може да се отбележи и фактът, че значението на Азербайджан за Русия нарасна съществено след избухването на войната в Украйна. Азербайджан е важен транзитен възел за новите транспортни коридори, които Москва иска да изгради и разшири (след орязването на връзките си с Европа). Ролята на Турция - най-близкия съюзник на Баку - също нарасна в контекста на войната.

Москва има интерес и в реализиране на споменатия Зангезурски коридор, за който пледират от Баку и Анкара. Ако този коридор стане факт, Русия ще осигурява охраната му. Като цяло, виждаме, че Русия споделя много повече общи интереси и цели с Азербайджан, отколкото с Армения. Всичко това, според мен, обяснява пасивната роля на руските миротворци при азербайджанското настъпление в Карабах тази седмица.

Щом за осъществяване на този коридор са и Турция, и Азербайджан, и Русия, не могат ли тези три страни да се наложат на Армения?

Да, биха могли, но важен фактор тук е Иран. Иранците дадоха да се разбере, че ще се противопоставят на един екстратериториален коридор, за какъвто говорят в Баку, т.е. че всякакво блокиране на иранско-арменската граница би било неприемливо.

Общо взето, трудно е да си представим как един транзитен коридор, наложен против волята на две от близките държави, би бил траен. Няма как да се получи без гаранции за сигурност. Никой бизнес няма да инвестира в такъв коридор.

Европейската дипломация се провали в усилията да предотврати нова война в Карабах. Защо се провали и ще бъде ли в състояние да предотврати етническо прочистване?

Проблемът отчасти е в начина, по който Европейският съюз гледа на себе си. Европа се смята за мека сила, която въздейства чрез позитивни стимули. Това се вижда ясно от всички изявления след срещите с Шарл Мишел. В тях се говори за готовността на Брюксел да поддържа инвестициите, да съдейства за свързаността и т.н. Ако използваме приказката за моркова и тоягата, ЕС предлага моркови, но не и тояга.

От арменска страна призоваха многократно за санкции, за някакви наказателни мерки, с които Азербайджан да бъде принуден да се държи по определен начин. Но не мисля, че Европа някога е обмисляла сериозно такъв вариант. Не само заради значението на азерския газ като частична замяна на руския - значение, което леко се преувеличава предвид размера на азерските доставки.

При Азербайджан обаче не става дума само за енергоресурси. Той е важен и с ключовото си геостратегическо положение в Евразия - с ролята си за сегашните и бъдещите връзки между Изтока и Запада. Разбира се, проблемът е и в това, че Европейският съюз не е единен, консолидиран фактор. Различните страни-членки се отнасят различно към Армения и Азербайджан. Италия, например, е голям вносител на азерски нефт. Унгария симпатизира политически с Баку. При това положение ЕС не може да влияе върху действията на Азербайджан.

Има различни определения за етническо прочистване. Не винаги е лесно да се определи, а според някои то вече се случва. Азербайджан, разбира се, отрича да има етническо прочистване, но отказва да даде достъп до Нагорни Карабах дори на хуманитарните организации. Баку даде да се разбере, че не иска никакво международно присъствие на място, освен на руските миротворци. Така че, за съжаление, възможностите да бъдат предотвратени негативни последици са крайно ограничени.