Фестивалният колаж в „Аларма” продължава с Втори епизод: SZIGET

Преди няколко години, когато Световната Икономическа Криза започна своята PR-кампания, Sziget бе сведен от седмица (което е нормалната му продължителност) до 5 дни. Обаче организаторите на фестивала още в началото намериха решение, измисляйки така наречения „нулев ден”, където през последните години имаше какви ли не изненади – от Iron Maiden и Lokomotiv GT до „Рок против расизма” и Майлс Дейвис по индийски. Тази година на Sziget имаше не само нулев ден (с „Уейлърс” и наследниците на династията на Боб Марли, с UB40, с вечер на унгарския джаз и с мемориален концерт, посветен на живота и творчеството на Тамаш Чех), но и „Ден минус 1” – с грандиозен прощален концерт на класиците на унгарския рок Kispal es a Borz…
За фестивал, на който ежегодно свирят стотици артисти, е много трудно да бъде обрисуван изчерпателно в рамките на няколко страници или на едно предаване, и затова предишни години сме се съсредоточавали върху отделни сцени на Sziget. Сега обаче, като на 18-и рожден ден, ще се опитаме да отстъпим няколко крачки назад, да погледнем на него по-отдалеч и да изведем някои общи принципи, характеризиращи Sziget като структура и насока. На първо място – съжителството между музика и други изкуства, занаяти, увеселителни съоръжения, спортове, центрове в подкрепа на различни обществени каузи и пр. На второ – тематичните дни на по-големите сцени – силният западно- и северноафрикански акцент на Уърлд сцената всяка година, тематичните брит-поп и пънк вечери на Главната сцена, силната клезмер-програма, разпределена между Уърлд сцената и Ромската шатра. На трето – специалните сцени, посветени на „по-кривите” и хибридни рокендрол жанрове от утрешния ден (A38-WAN2 Stage), на унгарския алтернативен рок (MR2 Stage – сцената на Унгарското национално радио), на „джаза и околностите му” (тази година това беше Амфитеатралната сцена), на съвременния танцов театър и др.
Sziget си е цирк и панаир отвсякъде – в най-добрия и качествен смисъл на понятието – където границата между „евтините” и „елитарните” забавления напълно се обезсмисля от мащабите на самия остров – на Обудай (в сравнение с Петроварадинската крепост, която през последните години се пръска по шевовете, например) все още има достатъчно пространство за всичко и човек може и да се наслаждава на възвишеното, и да безчинства, и да откривателства, и да лентяйства – въобще, каквото му душа иска в рамките на 7 дни.
Няколко имена на групи и музиканти, свирили на 18-ия Sziget, които всички знаем: испанците Ska-P (с горила-полицай на сцената и видеопрожекции, заклеймяващи бруталното убийство на бикове от палячовци в чорапогащи – все още повод за национална гордост в родината им); Gotan Project – на Dance-арената – крачка към побратимяването между елетронните и акустичните жанрове; Джон Лайдън (познат още като Джони Ротън), само че не със Sex Pistols, а с Public Image Ltd. – пред много по-малко публика, отколкото с Pistols преди две години, но пък в много по-истинско и искрено представление; Тони Алън – барабанистът на Фела (без коментар!); „Ой Ва Вой” – за втора поредна година на Sziget – и още как!
И няколко имена, които малцина у нас знаят, а е хубаво да знаят: исландците Hjaltalin – пост-бийтълсови вокали с инди-рок, фаготи, цигулки и джаз импровизация на заден план – уникални; Tamikrest & Dirtmusic – две банди в едно – туарегски блус-клан и американско-австралийско-словенско фолк-рок трио (разбира се, пресечната точка е „Фестивалът в пустинята” в Мали, където те се срещат за първи път и с чието име се свързват още имената на Робърт Плант, на Али Фарка Туре, Джъстин Адамс, „Тинариуен” и кой ли още не от жанра); Ан Пиерле & White Velvet от Белгия – невъзможен хибрид между „Кардиганс” и Том Уейтс; Даниел Кан – детроитски идиш-поет и създател на уникално пънк-джаз кабаре и един от най-интересните съвременни интерпретатори на музиката на Мордехай Гебиртих; Wildbirds & Peacedrums – дуо за барабани, глас и загатната електроника от Швеция, вдъхновяващо се много повече от Samla Mammas Manna, отколкото от АББА, ако си говорим за шведската традиция в поп- и рокмузиката (макар да няма нищо общо като звучене с нито една от тези две крайности), „Ляпис Трубецкой” – това име със сигурност го знаете, но от „12-те стола”, а не от историята на ска-пънка в Беларус...
Следва продължение!

(Материалът епубликуван и в сп. ЛИК)