Памет за Гриша Трифонов в „Артефир”

И понеже животът е кратък, а дълга е главната улица, вчера по нея пое още един поет, бард и приятел.
Не просто поет, а един от най-добрите съвременни български поети.
Отиде си Гриша Трифонов.
Основоположник на бардфестивала „Поетични струни“ в Харманли. Водещ на телевизионнотото предаване за поети с китари „От трета страна“.
Носител на националните литературни награди „Южна пролет“, „Георги Братанов“, „Изворът на Белоногата“ и „Златен ланец“ (2007).
Автор на шест книги с поезия и проза: „Докато проговори камъкът“ (1987), „Градовете, където не сме“ (1999; 2004), „Съботни мемоари“ (2000), „Есени“ (2001), „По есенните улици на лятото“ (2005), „Jyжне двери“ (2007, на сръбски), „Югоизточната порта“ (2009).
Гриша Трифонов е изпълнител на популярни песни, писал е и песни по стихове на много български поети. Някои негови стихотворения са се превърнали в песни, вдъхновили други бардове („Сиври кая”, музика и изпълнение Красимир Първанов).
Авторският му музикален албум „Главната улица“ (2006) включва и песента „Лятото” по стихове на Иван Вълев, донесла му голямата награда на жури и на публика в конкурса „Бургас и морето“ (2001). „Лятото” се превърна в музикална  визитка  на Гриша Трифонов, в една от най-емблематичните песни в творчеството му.
Сбогом, Гриша.
Ние, оставащите в Лятото, ще те помним.

Десният бряг на Марица

Това ми е последната България.
Последната.
Не ми остана шепичка народ
след всичките велики преселения,
не ми останаха коне -
последният
лежи на хребета
и рие все по-бавно каменния сняг.
Това ми е
последната България.
Разселвах се.
             Населвах.
                       Поселявах.
Дошло е времето да се заселя.
Дошло е мястото да се заселя:
в студените треви на този бряг,
на хвърлей поглед
от последния си кон,
от костите му -
да ми светят като храм на хребета,
додето рия с тъпия си меч земята.
Това ми е
последната
България.
                   Гриша Трифонов