Абсурд, гъст като овчо руно

Представете си човек, който иска да си подстриже сакото, защото търпи подигравки от приятелите си. Скоро обаче се оказва мним собственик на овца, а преди да успее да ѝ плати данъка, тя се превръща във водоплаваща птица. Така започва пиесата, която можете да чуете тези неделя, 30 минути след полунощ. Много от вас вече са се досетили, че става дума за „Сако от велур“, а нейният автор е, не който да е, а големият български драматург-абсурдист Станислав Стратиев. Записът е от 1979 г. и е направен на сцената на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Режисьор на радиоварианта е Младен Киселов, а в големия актьорски състав ще чуете гласовете на Светослав Пеев, Никола Анастасов, Димитър Манчев, Георги Калоянчев и много други.
Станислав Стратиев е роден на 9 септември 1941 г. година в София. Завършва българска филология в Софийския университет. През 1974 г. е премиерата на постановката му „Римска Баня“ – първото негово произведение, поставено на сцената на Сатиричния театър. От 1975 г. до смъртта си през 2000 г. той е драматург на този театър, а в периода 83 – 86 г. е негов директор и художествен ръководител.
Абсурдът на Станислав Стратиев е като снежна топка, която безмилостно се спуска надолу по склона, притегляна от гравитацията на смеха и неудържимата нужда от справедлива обществена критика.
В света на абсурда служителят на абсурдната държава вярва на документите, а не на хората, макар да знае, че хартията, на която са написани, е некачествена. Създадените през средата на 70-те години сцени, в които героите са заставени да се лутат из учреждения, чиито врати са зазидани, едва ли могат да бъдат по-актуални днес, повече от 40 години по-късно. Но тук остава важна не конкретната ситуация на отношенията между човек и държава, човек и учреждение, човек и безлична институционална машина, а фактът, че независимо от времето, в които живеем, всеки от нас често е заставян да изпада в такива ситуации. Така пътят на абсурда се оказва безкраен, без начало и край, а човек или се губи, или затвърждава себе си в него. Едно е сигурно обаче – в света на Стратиев човек рано или късно е призован да се изправи срещу абсурдността на света-учреждение. Тогава системата иска от него точно това, което тя самата не му позволява да направи, а на всичкото отгоре е решена да го накаже заради това.
В този смисъл Стратиев се нарежда като равен до големите световни майстори на абсурда - Франц Кафка, Йожен Йонеско, Самюъл Бекет. За разлика от тях обаче неговото усещане за абсурд е типично българско, отгледано на наша почва в средата на 70-те години, то остава докрай закрепено към непосредствената действителност. Макар индивидуалното, личното усещане за абсурдност на битието да е силно застъпено в неговото творчество, големият прелом, водещ след себе си кавалкадата от абсурдни ситуации идва, когато свободният или по-скоро непримирен индивид се сблъска с непробиваемата до глупост държавна машина.
На пръв поглед всичко започва почти нормално, после обаче нещата се усложняват. Едно лекомислие води след себе си тежки последствия, но героят, в случая Иван Кирилов Антонов, е запазил съпротивителните си сили и отказва да се остави на течението. Така той затъва още повече в гъстия по стратиевски абсурд, докато накрая всичко не се превърне в откровена гротеска, отражение на властващата тоталитарна, а и всяка друга система на учреждението-храм.
Тогава единствено възможно се оказва да се примириш и това е една от големите теми на Стратиев – кризата на примирението и отказът от него. Именно затова и абсурдът на този голям български драматург, за когото без никаква свенливост трябва да мислим като за автор от световна величина, е толкова подобен на живота тогава, сега и винаги – в него неизменно има неща, с които можем просто да се примирим или да изберем да се борим, макар да знаем, че накрая ще трябва да платим данъка за овца, която никога не сме имали.
За да не виждате овце, там, където ги няма, чуйте радиопиесата „Сако от велур“ от Станислав Стратиев. На 4 ноември от нула часа и трийсет минути в рубриката „Нощен радио театър“ на програма „Христо Ботев“.