Кой има нужда от "Репортери без граници"

Кой има нужда от Индекса за свобода на словото на „Репортери без граници“, доколко е важен за медиите и правителствата в различни държави по света и как влияе на обществените нагласи към тях – поглед отвън и отвътре.

В „Мрежата“ по програма Христо Ботев коментират журналистите: Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет, журналистът Мария Спирова, която от години живее във Великобритания, Антоанета Николова, журналист и автор в „Euractiv“, която живее в Италия, Капка Тодорова, кореспондент на "Клуб Z" в Германия, Мария Чернат, преподавател по медии и комуникации в Университета "Титу Майореску" в Букурещ, и Полин Адес-Мевел, ръководител на отдела за Европейския съюз и Балканите на „Репортери без граници“, за методологията на Индекса за свобода на словото.

Христофор Караджов:
„Репортери без граници не са организация, на която някой обръща внимание в САЩ, не защото не са добра организация, а защото в САЩ има много други начини медиите да бъдат наблюдавани. Например, тук имаме една много голяма програма, с която аз съм ангажиран – „Worlds of Journalism“, в която хващаш по много строги стандарти представителна извадка с 300-400 журналисти. Влизаш в една редакция и интервюираш, да речем, двама старши редактори, двама средно ниво и двама стажанти, тоест три различни перспективи към самата редакция, защото началникът ще има една представа за свободата на словото, а съвсем друга начинаещият журналист. И въпреки че свободата на словото не може да се измери обективно, тази класация на „Репортери без граници" е нещо, все пак. Някакъв повод за дискусия, по-скоро някакъв зов за помощ, за внимание. „Репортери без граници" имат много голямо значение за държави, в които медиите по принцип имат проблеми и нямат независими вътрешни механизми, по които да бъдат държани отговорни, или тези, които потискат медиите да бъдат държани отговорни. Това са всички държави, които имат проблеми с демокрацията и с отношението между медиите и властта. И България включително, защото знаем, че 111-ото място на България си е съвсем заслужено. Не е защото медиите са цъфнали и вързали, а някой просто е взел да ни клевети. В България медиите имат колосални проблеми с неясна собственост, с директна намеса на корпоративни и политически интереси в медиите. Ако щеш и защото няма достатъчно журналисти, които са подготвени и агресивни, и смислени с въпросите си. Като слушах сега въпросите към така наречения "Щаб", ми те въпросите бяха в двете крайности – или как да си дезинфекцираме възглавниците, или са агресивни, но пък неподготвени. То трябва да питаш, но смислено и да настояваш за отговор, когато ти самият си подготвен по темата. Иначе няма смисъл да питаш. И това също е свързано със свободата на словото. Отделно собствеността в медиите, политическият, икономическият натиск и компромисите, които журналистите правят, за да си запазят работата.“

Мария Спирова:
„Великобритания и медийната ѝ система – това е една водеща медийна система, която се саморегулира. В последните години ние видяхме опити на редица правителства сериозно да контролират журналистите. От Тереза Мей, която буквално физически заключваше репортери в съседни стаи, докато каже това, което иска да каже, пред хората, които искат да я чуят. До вече по-сериозни ситуации, в които стана ясно, че правителството на Борис Джонсън ще изчита списък с допустими репортери до правителствени брифинги, като изключва от тях репортери, с чието отразяване не е съгласен. С идването на Борис Джонсън на власт той и неговата партия директно заплашиха Би Би Си с проверка на лиценза. Би Би Си е гръбначна медия за Великобритания и това да отправиш такава заплаха, не е шега работа. Разбира се, този тип свръхреакция ние бяхме свикнали да виждаме от други хора като Орбан или някои разхождащи се по „жълтите павета“ хора, които са много чувствителни към публичния си имидж и нямат проблем да го споделят по разюздан начин. Именно с цел да сплашат медиите. И това, разбира се, бе отразено в последния доклад на „Репортери без граници“ за Великобритания, като вероятно падането ѝ с две места надолу се дължи и на тези факти. Колкото до България, в нея има цял журналистически спектър, обърнат към това да следи кой какво е казал за нас. Присъствието ни на световната сцена е такова, че не можем да го измерим сами, ние постоянно се оглеждаме в някакви огледала. Класации като тази на „Репортери без граници“ съществуват именно за държави като България, които очевидно не могат да се саморегулират и им липсва критичната маса публика, която да изисква и да защитава журналистите, защото ги разпознава като ценни за обществото. Затова и разчитат на послания от типа – "Елате ни вижте", което е тъжна традиция."

Антоанета Николова:
„В класацията на „Репортери без граници“ Италия е на 41-во място до Гана и Буркина Фасо, но това не е новина за италианските медии. Не защото организацията се приема несериозно – напротив! Италианските медии сами си правят профилактиката за свобода на словото. Пример от тези дни ясно го показва – един от най-големите вестници „Република“ влезе в стачка, защото новият му директор свали материал срещу собственика на вестника „Фиат“. Или пък друг голям вестник „Ла Стампа“, който получи гневни обвинителни писма от руския посланик в Италия, защото вестникът е критикувал така наречената "помощ от Русия" по време на карантината, в които руският посланик се опита да учи нашите журналисти как да си вършат работата, което предизвика бърза реакция от страна на правителството в тяхна защита. Да не говорим, че тук има силни профсъюзи, които защитават журналистите, ако бъдат уволнени от работа по каквито и да било причини. Така че Италия не разчита на външната гледна точка. От „Репортери без граници“ имат нужда държави, в които журналистическата гилдия не се чувства защитена. Те са организация, която не е обвързана с политически структури и когато публикуват докладите си, ясно показват критериите, по които правят Индекса си за свобода на словото. Така че всеки професионалист, а и непрофесионалист, може да види как се правят тези класации. И да, когато на някой не му харесва класацията им, сигурно я поставя под въпрос, но да не забравяме, че към тях се обръщат журналисти, хора, медии, когато имат проблем. Те са и един от инструментите на демократичните общества, за да да коригират обществата, които са по-малко демократични и правилата се губят някъде между редовете, общества, в които са се изградили механизми за цензура и автоцензура. Така че не можем да не вземем класацията на „Репортери без граници“ под внимание, все пак те са една от най-престижните журналистически организации, които не може да са ни удобни и да ги признаваме избирателно.“

Мария Чернат:

„Мисля, че най-важният проблем в Румъния е свързан преди всичко не с това какво можеш да кажеш, а до каква степен можеш да живееш с нещата, които си свободен да изречеш. Тоест, доколко можеш да се издържаш с писане на статии. Много е трудно да се издържаш като журналист в днешна Румъния. С изключение на няколко телевизионни звезди, които имат хубави доходи, защото са известни, повечето журналисти работят с трудови договори за ограничен период, които правят труда им несигурен. Тези хора могат винаги да бъдат уволнени. А сме по-напред в класацията на „Репортери без граници“ от България, може би защото на румънския пазар има много международни играчи. Мисля, че резултатът в класацията е относителен. Може би политическият натиск при нас не е така силен, както е в България или в други страни. Но и тук има голям натиск над журналистите. Според мене тази класация не е прецизна, защото обръща внимание на политическия натиск, а трябва да отчете повече икономическия. Може би ако отчете и икономическия натиск над медиите и журналистите, нещата щяха да стоят малко по-различно.“ С Мария Чернат за "Мрежата" разговаря колегата от Русе Владимир Митев, автор на блога „Мостът на приятелството“.

Капка Тодорова:

„Класацията на „Репортери без граници“ не е толкова популярна в Германия, колкото е в България. Разбира се, и медиите, и всички организации, свързани с работата на медиите в Германия, я наблюдават, но по-скоро за вътрешна употреба. Публиката не се интересува от класацията, защото тук нямаме остри проблеми със свободата на медиите и зависимостите им от политически партии и т.н. В България обаче темата е изключително пикантна, казвам пикантна, защото всяка година класацията е като „всяко чудо за три дни“ и после нищо не се случва. А то няма и как да се случи, защото голяма част от медиите в България са „пленени“ и няма никаква организация, конструкция или друго, която да може да коригира проблемите с медиите. Така че всяка година ние само наблюдаваме и май скоро ще се окаже напредък, че се държим все още на това 111-о място и не падаме по-надолу. Може би отскоро стана ясно, че тази класация на „Репортери без граници“ не класира качеството на журналистите – дали са умни, дали са добри, дали честни, обучени и т.н. Тази класация е за медийна свобода, тоест за средата, в която работят журналистите, и доколко им е възможно да работят в нея. Тоест класацията не засяга един отделен бранш, който в последните 10 години е влошил качеството си. Това е само следствие от проблема с липсата на нормална медийна среда. А в България големият проблем е пленената медийна среда и пленената съдебна система. Така че всеки път скандалът е защо сме на 111-о място, и това, че все пак се реагира, означава, че обществото е припознало проблема, но какво от това? – Засега и през предните години – нищо. Не съм оптимист и че през следващите години нещо ще последва.“

Полин Адес-Мевел

„Репортери без граници е позиционирала България на 111-о място в своя Индекс – последна сред всички държави в Европейския съюз, но и на Балканите. Това казва много. Разбира се, реагирахме и бяхме изключително шокирани от това, което става в Българското национално радио – фактът, че дългогодишен репортер е свален от ефир на 13 септември. Защото ние смятаме, че тази атака към журналист, този натиск към журналист е най-вероятно проявление на една тенденция и се страхуваме, че това няма да спре с това действие. Мисля, че досега БНР беше в някакъв смисъл защитено, особено спрямо обществената телевизия, просто защото не съм сигурна, че политическите лидери са толкова заинтересовани от радиото, колкото от телевизията. Досега се чудехме как общественото радио беше в състояние да излъчва репортажи и мнения, които невинаги са позитивни за хората с власт в страната. Репортери без граници, разбира се, често е питана защо България е толкова назад в Индекса, който публикуваме всяка година. Затова, нека първо разкажа повече за това, как работим. Изпращаме въпросник, съставен от „Репортери без граници“ в 180 държави, откъдето получаваме отговори от експерти за медийната среда. Комбинираме квалитативните анализи с данните за злоупотреби и актове на насилие срещу журналисти в последните 12 месеца. Хората отговарят на този въпросник, който е преведен на 20 езика, за да осигурим, че както въпросите, така и отговорите са много прецизни. Анализираме отговорите спрямо различни критерии и индикатори, на които разчитаме. Състоянието на плурализма например. Измерваме нивата, на които различни мнения са репрезентирани в медиите. Това е нещо, което не е особено видимо в България. Друг индикатор е медийната независимост. Той измерва доколко различните медии могат да работят без натиск. Не сме сигурни, че медиите в България работят наистина независимо от политическите институции или други влияния. Анализираме също средата, в която доставчиците на новини оперират. Като погледнем какво се случва в страната, се вижда, че има различни източници на натиск – от представители на съдебната система, от политически лица и партии, но и физически атаки. Всичко това води до лоша медийна среда и цензура. А какво да кажем за законодателната рамка – измерваме нейното въздействие върху качеството на новините и информационната дейност. Прозрачността на институциите е особено важен фактор. Те не работят прозрачно в България. Ако погледнем и към инфраструктурата, която подпомага производството на новини и информация, засега имаме чувството, че без малки изключения, ситуацията е много критична. Не знаем кой и в какви размери притежава медии. Например, нямаме идея колко и какви медии в страната притежава г-н Пеевски и колко от мрежата за дистрибуция е под негов контрол. Последно, разбира се, измерваме и злоупотребите, насилието. Това са най-общо критериите. И по всички тези индикатори България е далеч изостанала зад други страни, например дори и от съседната Румъния. Ситуацията според нас е изключително лоша.“