Защо век по-късно отново не ни се ходи в Народния театър?

Всеки, който е имал шанса да поеме дъх в този живот и да се опита да му оспори правото да ни учи – къде чрез символика, къде чрез абсурд, навярно вече е разбрал, че всичко в същия този живот се случва за втори път. Та понякога и за много повече. Историята – личната, но и всеобщата – го доказва. Сега, когато мислим за Народния театър, опитваме се да проумеем случващото се зад стените му, да разсъждаваме въпрос на политика ли е, или на етика, че защо не и на естетика, историята пак същото ни показва.

Връщаме се в 20-те години на XX век и отново се блъскаме във въпросите, които и днес ни вълнуват. "Защо не ми се ходи в Народния театър?", пита Елин Пелин във вестник "Развигор", а Иван Вазов му отговаря "Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Вярно ли е това?". Две от най-големите имена в българската литература разсъждават над нуждата от символизъм и силата на творческия дух. За "старото, родено при други условия", но и за "вечно младия гений на изкуството", който върви напред. А в основата на този и много други разговори е пак Народният театър, който изглежда не за първи път се оказва в центъра на публичния дебат.

Какво научихме обаче от това? Кои процеси са дърпали и продължават да влекат към гибел българския театър? И може би много по-важният въпрос е ЗАЩО. С днешна дата навярно трябва да мислим, че проблемът е политически, но тя, етиката, не би ли трябвало да е на първо място? Не е ли именно тя тази, която влияе и на естетиката? За какво се спори днес и какво се ражда от дебата, ако въобще има такъв? Със сигурност не е истината, защото тя се скрила някъде и не вярва на очите си. Театърът отново не е на сцената, а играе извън нейните рамки.

За всичко това стана дума в ефира на програма "Христо Ботев" – не за друго, а защото се опитахме да разберем "Какво се случва" днес в театъра, когато всичко се случва за пореден път.

Според театралния режисьор Лилия Абаджиева българският театър е стигнал до разпад както на етическо, така и на естетическо ниво. Формата на финансиране, приложена от дванайсет години насам – т.нар. делегиран бюджет, е унищожила природата на театралното, а последните събития, свързани с Народния театър, са резултат от много дълбоки процеси, които говорят за належаща промяна.

"Необходимо е да бъдат въведени някакви регулаторни правила, да се коституират нови правила и по никакъв начин да не се превръща един държавен културен институт, какъвто е всеки български театър, в самодържавие и еднолично управление на една-единствена личност, която понякога е способна да разруши достиженията на поколения преди нас, които са вграждали етиката си, морала си и моженето си, артистизма си в историята на българския театър", каза тя в "Какво се случва".

Мария Касимова-Моасе, журналист и разказвач, който има история с театъра, е на мнение, че сме чувствителни към нашите национални институции и в този случай е логично да следват "оставки" и на зрителите.

"И без това тези институции не са кой знае колко много, и без това във всичко друго не намираме опора на нашия собствен, личен, човешки патриотизъм към страната, която обитаваме и която обичаме. И когато видиш, че пред очите ти се случват едни неща, които имат свои опашки и тези опашки не водят до нищо добро, на теб ти е обидно, че това става така и че такива места като националния ни театър всъщност стават арена на едни тихи политически назначения. Дори да не е така, то така изглежда и така би функционирало, защото хората не са глупави. Така че някак ми се струва съвсем логично да има едно такова отношение и към театъра – това назначение да се отрази реално и на зрителския интерес."

Това, което истински радва Мария Касимова в този конфликт обаче, е силната реакция на хората, които са част от екипа на Народния театър, на всички онези, които "през годините не клекнаха, не се предадоха, не се примириха и не влязоха в статуквото", на граждански активните хора, които работят на полето на културата, защото точно тази демонстрирана непримиримост всъщност задава посоката, към която трябва да вървим.