Етническите медии и мултикултурният профил на българското общество

Етническите медии в България – минало, настояще и бъдеще. Темата в "Мрежата" този път може да ви се стори необичайна – разговорът е за етническите медии в България. За тяхното минало, за настоящето и бъдещето им. Важно ли е да има малцинствени медии, навремето хартиени вестници, сега повечето онлайн, или това е една ненужна и излишна работа. Разговорът е провокиран от една скорошна годишнина. 

Единственият вестник, който излиза на хартия и е орган на ОБШ "Шалом", навърши 90 години. Една достопочтена възраст, която именно ме наведе на мисълта, не за първи път, впрочем, да коментираме пред слушателите на програма "Христо Ботев" темата за етническия печат – заедно с доц. Жана Попова и доц. Георги Лозанов от ФЖМК на СУ и с главната редакторка на в. "Ереван" Вартануш Тобакбашян и с журналиста Мехмед Юмер.

Жана Попова: "Добре, че говорим и за вестник, и за списание, във времето в, което всички отчитаме как изчезват печатните медии. Заради това самата компания на хората, които всъщност се занимавате със словото в неговия печатен вариант, е изключително радваща. И дотук с радостта. По-нататък ми се струва много важно да обърнем внимание на две много сериозни промени, които са се случвали в развитието на в. "Еврейски вести". 

Първо, това е вестник, който в крайна сметка е отразявал по изключително силен начин какво се случва в обществото. Той не е по-различен, не е по-добър от обществото, нито е по-лош от него. Историята се е отразила в него, само че през гледната точка на хора, които по един или друг начин имат своето място като общност, т.е. имат други религиозни практики, имат изключително силно съзнание като автори в този вестник, за това какво могат да направят, от една страна, вписвайки се в голямото общество, от друга, за да запазят всичко, което е ценно за тях. И втората важна тенденция, която e откритие, а именно, че след 1990 година продължава нещо важно. Вестникът се професионализира и дори изборът на главните редактори върви през тази посока. Във вестника се прави професионална журналистика и той не остава в рамките на така наречения "самиздат", на нещо, което се прави непрофесионално. Но това важи за всички вестници."

Какъв е пътят на арменския печат в България

Вартануш Топакбашян: "Пътят на арменския печат в България е доста дълъг. В това отношение ние винаги сме се съревновавали с нашите събратя евреи, които живеят в България. Първият арменски вестник излиза в края на 19-и век във Варна и е наречен "Надежда" - 1895-1896 година и понеже се опитвам да събера старите издания, имам екземпляр и от него. По-късно, във времето до 1944 година, излизат повече от 60 заглавия, но за съжаление с много кратък живот, като повечето се издават на арменски език. След 1944 година всичките са закрити поради конюнктурата, която вече се налага, и се появява нашият вестник "Ереван", който, подобно на "Еврейски вести", претърпява своите промени и своите катарзиси и от 1944 година изданието в голяма степен е казионно, т.е. подчинено на онова време и на онези власти. 

Аз си спомням, когато започнах работа във вестника през 1986 година, че ние всяка седмица изпращахме до ЦК на БКП какви са заглавията и какво се пише във вестника по отношение на арменските материали, защото още тогава вестникът беше двуезичен. За съжаление от 2022 година насам "Ереван" излиза само в електронен вариант – за моя много голяма болка и съжаление. Вестникът се опитва да обхване една огромна палитра от събития, които рядко намират място в българската преса, и аз мисля, че това е огромната ценност на етническата медия като цяло, защото в противен случай етносите в страната биха стояли като нещо непознато, нещо чуждо, извън цялата палитра на българското общество, тъй като те никога не влизат в контекста на българската медия, ако няма някакво извънредно събитие, на което те да обърнат внимание."

Турският печат и споменът за него

Мехмед Юмер: "Споделям много точната констатацията на Вартануш Топакбашян за това, че и ние трудно преживяхме закриването на в. "Заман" - България, в който първо започнах да работя. После ние с колегата ми Тайфур Хюсеинов направихме в. "Седмичен обзор" с 12 страници на български и 12 турски. Просъществувахме една година и преминахме на електронен вариант. Моите спомени са от новото време, което налага съвършено нови стандарти и съвършено нови очаквания. Онова, което беше с "Нова светлина" – "Йени Йъшък", преди смяната на имената на нашите родители, баби и дядовци, както и списанието "Нов живот", беше, че те ги разгръщаха така, както ние сега следим и "разгръщаме" събитията в социалната мрежа. За тях това беше интересно и ценно. Покойният журналист д-р Исмаил Джамбазов направи изследване на историята на в. "Йени Йшък" и там той прави заключението много ясно за 1985 година, че в момента, в който вестникът  започва да излиза на български език, то спира да бъде вестник на общността. Той изследва периодиката от призмата на тюркоезична медия. Много са интересни вестниците и това трябва да ни върне още към времето на Мидхат паша, който през 1865 година създава в. "Туна" и така тръгва тюркоезичният печат в България, главно тогава по неговите страници се вижда опозиция на султан Абдул Хамид Втори. Младотурците са развивали идеите си не само в Париж и в Лондон, но и по българските земи.. /…/ И много е важно как са се опитвали тюркоезичните вестници да се вписват в обществената палитра."

Етническата преса като мост

Георги Лозанов: "Заедно с доц. Весела Табакова и други колеги много интензивно изследвахме малцинствените медии в България. Това беше веднага след 1989 година, защото тогава те вече излизаха от опекунството на партията и задължителната идеологическа норма и си личеше доколко могат да попаднат в автентична комуникативна ситуация. Доста е различна ситуацията с малцинствените медии, защото са различни самите малцинства. Първо, да кажем, че това са еврейската общност, турската общност, арменската общност и ромската общност. Разбира се, има и други и по-малки, но това е, което създава общия мултикултурен профил на българското общество. И това, което също трябва да кажа в началото, е, че този мултикултурен профил е огромно богатство за България и културата ни./…/ 

Разбира се, възникват сблъсъци, подклаждани от националистите, но всъщност това е част от нашето собствено богатство, както и част от съвременното медийно многообразие, и заради това е много важно тези медии да ги има, даже не само заради самите малцинства, а и за нашата собствена българска култура, от която те са част. И тук си спомням един разговор с един бивш турски посланик, чието име няма да кажа, аз бях тогава в СЕМ и той ме попита какво става с нашите новини по БНТ, не ми харесва как излизат, много са кратки и се излъчват във време, в което никой не ги гледа. "Нашите новини – каза той – трябва да имат друго място във вашата национална телевизия". И аз отговорих: "Докато вие наричате новините на турски по нашата национална телевизия "вашите новини", те ще  имат все по-лошо място в програмата. Те са нашите новини на турски език, те са част от нашата култура". Той тогава много се стъписа и престана да разговаря с мен по каквито и да било въпроси. Много е важно тази вътрешна идентичност, за която малцинствените медии трябва да помагат – интеграцията към българската общност."

Целия разговор можете да чуете в звуковия файл.