Ирина Морозовская: Моята одеска война е обикновена

В "Мрежата" гостува Ирина Морозовская, която е психотерапевт, известен бард, но най-вече одеситка. Проведох разговора си с нея на 19 ноември, ден след като руските окупатори отново атакуваха с ракети Одеса – най-големия черноморски град на Украйна. Има загинали и много ранени. На 19 ноември в града беше обявен траур. Аз следя нейните постове във ФБ – те са много емоционални и вълнуващи, а разказът за войната е от първо лице, на човек, който ежедневно се сблъсква с нея. Всеки свой пост Ирина завършва с хаштага "моя одесская война" – моята одеска война, но преди това винаги добавя изречението "Живем дальше" – живеем нататък, продължаваме живота си.

Обикновената война

"Моята одеска война изглежда съвсем обикновено, тя включва ежедневните ми задължения, а това е помощ за тези, които се нуждаят от нея, това са предпазните мерки, които предприемаш, когато чуваш сирените, това са променените планове, ако е започнала въздушна тревога и са спрели работа всички офиси и учреждения, а и самата аз избягвам да се приближавам до прозореца и се старая да не съм на открито по време на въздушна тревога. 

 Вчера, например, хората продължаваха да вървят по улиците и най-вероятно те не бяха чули сирената, защото когато няма ток, то тогава и сирените не работят. И ни сполетя голяма мъка. Десет загинали, много ранени, вследствие на падналата ракета... Искам да кажа, че това е моят живот, моята съпротива на това, което се случва. Опитвам се да помогна, тъй че хората около мен да им бъде по някакъв начин по-леко и по-просто да живеят, и на мен самата, около мен да има повече ред, а не разруха и хаос."

На "Дерибасовска"

"Известната улица изглежда по същия начин, по който изглеждаше в мирно време. В началото на войната тя бе опасана с противотанкови заграждения, но ги махнаха още през май и оттогава "Дерибасовска" е такава, каквато си я знаем от по-преди. Тя е добре осветена и по нея се разхождат хора, свирят много музиканти и разбира се, я придружава всякакъв друг шум. Хората се борят със стреса по различен начин, всеки както го разбира и както е свикнал да живее в мирно време, но трябва да отбележа, че ние  се срещаме по-често сега, по-често се подкрепяме един друг. 

В града останахме по-малко, защото много напуснаха. Вярно, че в замяна на това пристигнаха бежанци, но одеската група, към която аз принадлежа, намаля наполовина. Моят кръг от хора, с които контактувам, са по-малко на брой и от това ни стана по-тясно. Гражданите на Одеса продължават да посещават концерти, ходят на опера, на кино, във филхармонията и тези, които имат вили, продължават да се грижат за градините си, ловят риба, онези, които обичат да правят това, продължаваме да се разхождаме и да се радваме на морето и на всичко онова, на което може да се възхищаваме в нашия град."

Нашите четириноги братя и сестри

"Знаете ли, че именно моите приятели или се грижат лично за някакви животни, или помагат в приютите на доброволците. Моят приятелски кръг се грижи за един приют на Катя Бродская, където ние оставяме кой колкото може някакви пари, защото животните трябва да се хранят или лекуват. Искам да кажа, че около мен никой не забравя за животните. Само през първите месеци на войната хората бягаха и се спасяваха, оставяйки домашните си любимци, между които и породисти, но тях лека-полека ги прибраха, настаниха и сега много хора в домовете си имат повече от един домашен любимец, защото дойдоха и изоставените. В този смисъл ние си оставаме хора с нашите по-малки четириноги братя и сестри."

Войната на езиците и културата, която те създават

"Одеса в ежедневието си е рускоезичен град 90%. Ежедневното общуване в града е на руски език, а официалният език е украинският и тъй като голяма част от нас владеят и двата езика, то на официалните места ние общуваме на украински, а в сферите на обслужване често се продължава на езика, който е удобен за клиента. 

За съжаление някъде отгоре, от правителството, няма да се опитвам да коментирам конкретно откъде, определено се внушава на хората, че руският език е враждебният език на агресора и внушават на хората това, че те имат с какво да воюват, т.е. с руския език – създаде се даже секта на антипушкинистите, както я наричам, а именно хора, които с много страст твърдят, че трябва да бъдат унищожени всички, както те ги наричат "маркери на имперската култура". Ако следваме тяхната логика, то след паметниците, ще дойдат и сградите, а има архитектурен център, оперен театър, но всичко това се дължи на потребността на хората да воюват с този, който е близо, на този, на който може да се гневиш, някой, когото да обвиняваш, за това, че не всичко върви така, както на теб ти се иска. Е, езикът е част от този проблем.

Статуята на Екатерина Велика пред операта беше махната само месец преди Одеса да премине под защитата на ЮНЕСКО и премахването на паметника бе мотивиран с това, че не е оригинал, но е странно, че катедралата на Съборния площад, която е също ново строителство, а не оригинал, никой няма намерение да бутне, даже не му минава през ум. А пък църквата е била разрушена от съветската власт и после възстановена, та искам да кажа, че сега, за съжаление, много от действията на правителството изглежда ще повторят стъпките на съветската власт в самото ѝ начало. И това ме тревожи. 

А за това да бъде или да не бъде паметникът на Пушкин, то това не е устен спор, в който аз мога да изразя мнението си просто така. Пишат се петиции, работи се на международно ниво с обяснението, че паметникът на Пушкин в Одеса е паметник на световната култура. И без особено да се надяваме, че това ще помогне, оставаме  с чувството, че сме направили това, което сме могли да направим."

Цената на мъката

"Одеса днес е в траур. Няма да има вечер на песните на "Дерибасовска", няма да има концерти в клубовете, които в града ни са много. Всички ще мислим за онова страшното, което донесе в живота ни Русия с нейната война и за войната ще мислим, която носи смърт и разрушения."

Снимка – Анатолий Пархоменко