Българи, спасявали евреи, са обвинени в антисемитизъм

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

00:00 / 00:00

• Репортаж на Емил Костов

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Йордан Ковачев е сред хората, помогнали за спасяването на български евреи от нацистките лагери на смъртта през 1943 година. Адвокат, общественик и писател, Ковачев е сред участниците в заседанието, свикано от Обрейко Обрейков, основател на Пловдивския панаир, на което се приема декларация до парламента от името на пловдивското гражданство.

Изследователят Вили Лилков, автор на книгата „Доблест и наказание“, разказва:

Йордан Ковачев в тези години е особено активен. И още по времето, когато нацизмът настъпва в Германия и започват еврейските погроми, той посещава еврейските клубове, изнася сказки, говори против антисемитизма. Пише статии във вестниците в подкрепа на евреите. Той има един разказ „Последната кал“, който е в защита на българските евреи. Той е преведен на иврит, публикуван е впоследствие в израелската преса.

Недко Каблешков е друг пловдивчанин от това време, също активен в подкрепата си за евреите, далеч преди да започнат репресиите на нацистите срещу тях:

Той е наричан живата съвест на Пловдив. Той е човекът, който става безплатен юридически консултант на еврейската организация още от началото на 20-ти век. Той е неизменно до евреите и е бил едва ли не техен почетен член на всички техни дружества и почетен гост на всички техни събирания. В писмата си заминалите за Израел евреи  го определят като българския Емил Зола, който е издигнал глас в тяхна защита. Те пишат в писмата си до Недко Каблешков, че когато получат писмо от него го четат колективно, стават прави и скандират неговото име.

Макар и парадоксално, част от хората, които са били активни в подкрепата си за българските евреи и са се противопоставяли на дискриминиращия Закон за защита на нацията, по-късно са съдени от Народния съд и освен всичко останало, са обвинени и в антисемитизъм. Такова обвинение получава и Димитър Пешев, но далеч не само той. Вили Лилков обяснява това с „революционната вихрушка“, обхванала България след 9 септември 1944 година:

Това е време, когато са избивани хора без съд и присъда. Това е време, когато са съдени и вкарвани в Народния съд хора, които не са имали абсолютно никакви прегрешения. Само това, че са били по-богати, по известни, интелигентни-дето има една дума, само затова, че външният им вид е бил по-различен от пролетарския.

Вили Лилков дава примери за индустриалци и политици от това време, помогнали на евреи и получили по-късно тяхната подкрепа и признание:

Един Васил Велчев например, който е индустриалец от Нови пазар. Той има фабрика „Напредък“. Той всеки ден е изпращал около 30 евреи, които са живели в Нови пазар, с автобус във фабриката си в Каспичан и им е давал по-голямо заплащане, отколкото на обикновените работници, въпреки че те не са били квалифицирани, само и само да им дава работа и да ги спаси от гладна смърт.

Етническото многообразие на Пловдив и изградените във времето на негова основа толерантност и солидарност, според Вили Лилков, придават по-особен местен колорит и на усилията по спасяване на евреите от март 1943 година:

В основата на всичко това стоят добрите отношения между българи и евреи, които в Пловдив са били пример за цяла България. Не че са правили изключение, но в Пловдив и евреите са били доста по-издигнати като общност, а и доста многобройна общност. Те имат и доста здрава връзка с българската, с арменската общност, с турците. Те са живели просто в едно много добро, пъстро общество, в сговор и разбирателство и са си оказвали всякаква подкрепа.