"Буквите, които ни правят народ"

През 2025 година България отбелязва 1170 години от създаването на кирилицата.

През изминалото хилядолетие кирилицата е претърпяла дълбоки трансформации — от ръкописните букви на монасите до дигиталните шрифтове на съвременността, тя е отразявала както културните, така и технологичните промени на българската  действителност. 

Докато азбуката и езикът ни функционират като гръбнак на нашата национална идентичност, те не са се развивали във вакум. Днешната им форма е резултат от взаимовлияния, включително и от култури извън нашите географски ширини.

В този репортаж се потапяме в страниците на хилядолетни книги, съхранявани в Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, за да проследим еволюцията на българската писменост и формирането на нашата национална идентичност. Тези архиви, включващи старобългарски и славянски ръкописи, разкриват богатството на културното ни наследство и влиянията, които са го оформяли през вековете.

Въпросът дали българската идентичност произтича от кирилицата или обратното напомня на класическата дилема „Кокошката или яйцето?“. Истината е, че те са взаимно свързани: писмеността оформя националното съзнание, а идентичността вдъхновява развитието и съхранението на писмената традиция. 

Докато всяка буква в средновековните ръкописи е внимателно изписвана върху скъпоценен пергамент, често без интервали и пунктуация за пестене на място, именно в несъвършенствата на тези текстове откриваме човешкото лице на техните създатели. 

Грешки в правописа, забравени думи, забавни рисунки в полетата и дори спонтанни стихове ни разкриват моменти на умора, разсейване или игривост на средновековните писари. 

Тези малки отклонения от строгостта на текста не само оживяват страниците, но и ни свързват с хората зад тях, напомняйки ни, че писменото наследство е създадено от реални личности с чувства, хумор и слабости.

Създадени оригинално като символи за богослужебен текст, кирилските букви революционизират църковната структура за времето им. 

Краят на IX век бележи значителна промяна в културната и политическа динамика на Средновековна Европа. Славяните се интегрират в християнската държавна структура, и така кирилицата се превръща в инструмент за културна еманципация и политическо утвърждаване в региона.

Но пътя си, наследството на тази мисия не е била без своите изпитания. 

Нахлуването на османската власт в българските земи в края на XIV век доведе до унищожаването и разпиляването на значителна част от културното богатство, натрупано през Второто българско царство.

Този период на изпитание остави дълбоки следи в културната ни памет, но въпреки това, езикът и писмеността ни не бяха забравени.

Българската писменост никога не е изчезвала напълно, но в онези времена, когато е била изолирана от останалия славянски свят, подчинен на други империи, българският ръкопис усвоява характерни белези, някои от които се използват и днес.

Историята на днешната Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив се преплита с възрожденската история на България.Основаването на изцяло българско училище измества гърците от учебното дело в Пловдив.

И сега, в 21-ви век, кирилицата е призната в цял свят като символ на българската култура. Но в епохата на дигитализацията, и разводняване на книгите като средство за изграждане на идентичност, възниква въпросът: Как съвременните технологии помагат за съхраняването на връзката ни със старите ръкописи?

Кирилицата е повече от само писменост, тя е живата връзка между миналото и настоящето. От ръчно изписаните пергаменти до модерните шрифтове, всяка буква носи духа на вековна култура, която продължава да вдъхновява хората по тези земи. Тази симбиоза между език и култура продължава да бъде основа на българската нация и до днес когато кирилицата е официална азбука на Европейския съюз и символизира приноса на България към европейското културно наследство.