„В нашата къща никой не беше донасял книга. Дядо и баба бяха неграмотни. Майка ми – също. Баща ми беше ходил на училище и можеше да пише и чете, нищо повече. Чичовците ми – и те като него. И трите им сестри – полуграмотна история. А това бе моята среда. От нея бях отишъл в нейната градска разновидност, която бе в скритата картинка на затънтения заден безадресен двор в един от крайните квартали на Благоевград. И от бараката там нося в главата си епизод с мечка. Една нощ, както си спях на рогозката върху цимента, усетих някакво туловище над себе си. Отворих очи и на лунната светлина видях надвесената над мен глава на мечка. Оказа се, че моят хазяин е държал мечката в друга барачка по съседство. С нея си изкарвал хляба. Та когато отидох на училище заранта и учителката по литература ме вдигна на урок, аз мълчах, заслушан в сумтенето на мечката в главата ми. Учителката ме подкани втори път, аз продължавах да мълча и да стъпвам от крак на крак. Трета покана. Пак мълчание. И естественият въпрос какъв мисля да стана, след като не знам нищо, на който аз отговорих - „Писател”... Смехът беше фонтанен. Седнах си. Към тази двойка после прибавих и други. А когато баща ми видя бележника ми, удари ми два шамара и с ритници ме прибра пеша по шосето в Крупник – двадесет и четири километра той не сдържаше обидата и гнева си, че не съм оправдал надеждите му. Свих се като бито куче в ъгъла на многолюдната ни стая. Ни жив, ни умрял.
Но аз бях казал пред учителката по литература и пред цялата паралелка, че ще стана писател. И си рекох по едно време, че каквото и да става, аз трябва да устоя на думата си...”
Много години по-късно, след промените през 89-та, литературният критик Минко Бенчев ще напише за момчето от Крупник следното: „един мрачен литературен глиган, напъден да рови по-настрана, за да не грози хубавото лице на социализма. Той ще напише книги, но преди тях – все така грижливо насочвани, ще вървят неговите „алкохоли”, изоглавеност и лоша слава, една еластична ципа ще го отделя от официалния литературен въздух и ще го оттласква обратно в неговите самоти и объркан живот. Колкото и да иска думата, няма да му я дадат тъй, че да се чува добре, да не говорим, че никой няма да му организира специална акустична среда за стиховете...”
Кой е този мрачен литературен глиган? Той е същият онзи Велин Георгиев, на когото жените в селото се възхищавали: „Този Велинчо, все си е такъв напет и хубав.
Поетът Велин Георгиев, създател на Националния литературен салон „Старинният файтон” гостува на „Графити по въздуха”. Дни след рождения си ден и дни преди премиерата на книгата му „Песни от човека-Паралелни светове”, посветена на 100 годишнината от рождението на Вапцаров.
/Б.А./
