Става дума за Иван Драгоев, той е доктор по философия. Работи като заместник-директор на Валенсианския институт по класически и източни изследвания – IVECO. Бил е гост-лектор в университетите Universidad Valencia, Universida de Murcia, Universida CEU San Pablo, Universida Politécnica, (испанския Център за квалификация на преподаватели), френския Universite du Temps libre et du citoyen – Франция. Научните му интереси са от областта на Античността и екзистенциализма.
Но за слушателите на „Премълчаната история“ той ще е интересен с друго – паралелното му битие на разкривач на пътища, чийто дух е татуиран с пътешествия. Наред с екзотиката на индийските гари и африканските кафенета, световните аерогари, този българин намира поводи за дълбочинни анализи – философски, богословски, геополитически. Той се вглежда в характерното и уникалното у „туземните“ човеци и техните жизнени ситуации, за да извлече от там дълбокото и граничното, онова, което прави човека същностно човек, въвличайки във всичко това и своя читател, ангажирайки го с него.
Част то тези анализи чухте в предаването „Премълчаната история“ с гост Иван Драгоев, който пристигна от Испания специално за това радиоучастие, а в разговора му партнира историчката доц. Веселина Вачкова – ярко явление в съвременната ни наука и култура.
Иван Драгоев е необикновен философ и събеседник, който не се притеснява нито да се определи, нито да се присъедини духом към т.нар. „туристите скакалци“. Но неговото всепоглъщащо и неукротимо българско любопитство е повод да съпоставим представите си за нашия начин на живот с други кътчета на квадратната ни планета. За разностранните му интереси говорят и заглавията на книгите му: „Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс“, „Приключение и всекидневие“, „Записките на един пилигрим“, „Митологичен прочит на „Травиата“ от Джузепе Верди“.
Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук
От книгата „Скитащи записки“
Премълчаната история на днешността
Предполага се, че от университетите излизат ръководните кадри на едно общество. Не защото са най-умните, а защото са най-способните за сляпо и безпрекословно подчинение, без да задават излишни въпроси. Защо фирмите търсят млади специалисти? Защото са истински роботи и са напълно предвидими. Дава им се добра заплата... те мислят, че е за това, защото са много умни и талантливи (доказателство са блестящите им дипломи, които още миришат на мастило), а е всъщност, защото са изпълнителни животинчета и защото не познават нищо от живота. Точно двайсетгодишните хлапета са тези, които реструктурират фирмите. Иначе казано, уволняват поголовно, махат т.нар. ненужна тлъстина, без да гледат нито кого, нито защо точно изхвърлят на улицата. Важното е да се изпълни съвестно и ефикасно поставената задача (също както в университета), да се достигне до желаните цифри на всяка цена. През деня младите кадри са изпълнителни и безмилостни сметачни машинки, а през нощта и уикенда имат нужда да се лоботомизират в дискотеки, луксозни хотели или други тем подобни райски кътчета, където срещу пари се дава самозабвение, уважение и впечатление, че си ценен и уважаван (да се подразбира като ходещ портфейл). По този начин поне за миг успяват да не мислят за ужасите, които вършат през работно време. Така се създава и култивира една особена социална шизофрения. На работата върша едно, подчинявайки се на определени цели и императиви, но всъщност аз не съм такова чудовище... и истинското аз е само за близките ми и любими хора. Университетът има и друга много важна социална функция... Позволява на държавната служба за безработни да гримира добре цифрите. Защото студентите, докато учат са само бъдещи безработни, които си мислят, че правят нещо важно и стойностно, което ще им осигури блестящо и прелестно бъдеще, без дори да се питат колко доктори на науките работят като нощни пазачи или висят като гламави по бензиностанциите. Стипендията на един студент е два или три пъти по-ниска от минималните социални осигуровки, които се плащат на безработните. Всеизвестен е фактът, че студентите живеят на принципа на фотосинтезата, или пък продължават да бъдат издържани от своите родители. И само тези, които имат необходимите връзки или пък станат добри гъзолизци, или пък предложат сексуални компенсации на нужните люде, намират достойна работа по образованието си. На трето, но не и на последно, място, е ступорната и анестезиращата функция на университетските преподаватели. Когато възникнат социални движения като 15 май в Испания или партии като Сириза в Гърция, които поставят под съмнение общоприети социални норми или пък привличат вниманието ни върху обезсмислянето и онтологичното олекотяване на термини като истина, свобода, отговорност, тогава държавата прибягва до услугите на маститите университетски професори. Те се появяват по телевизионните екрани 26 в най-гледаното от всички време и започват да обясняват, че видите ли, не можело да се говори за истина без да се има предвид Платон, „Метафизиката“ на Аристотел, свети Тома и Кант... Резултатът е, че след десет минути сънотворно проповядване вече никой не ги слуша, но затова пък на всички става ясно, че има специалисти по тези въпроси... Фактът, че знанието им няма никаква връзка с практиката, няма абсолютно никакво значение. Държавата плаща заплатите на университетските преподаватели и стипендиите на студентите не толкова, за да не падне културното ниво на нацията, колкото за да има винаги под ръка послушни и изпълнителни чиновници с научни титли, които с радост ще се оставят да се превърнат в безмозъчно оръдие за манипулация в ръцете на сръчен висш държавен чиновник или пък в тези на безскрупулен политик. Те могат да затворят неудобни теми... просто поради безмилостното отегчение, което всяват у малкото, които биха се опитали да ги слушат... защото не ги слуша никой освен беден студент, който трябва да си зачете изпита и би го постигнал, поздравявайки бездарния си преподавател за блестящото в своята посредственост участие в среднощно телевизионно предаване... По този начин се оказва, че Платон е бил напълно прав, когато се е опасявал от това, че определен вид използване на писмеността може да произведе никому ненужно и затлачващо знание, градящо се върху суетлива, самодоволна и самовлюбена ерудиция.
Според легендата Платон отишъл в Египет като разходите по пътуването му били покрити от товара зехтин (собствена реколта) на кораба, с който пътувал. Познавачите на неговото творчество приписват на това пътуване някои египетски мотиви в диалозите му (например историята за откриването на писмеността от бога Тот във „Федър“) Вероятно полъхът от Египет е много по-сериозен и обхванал в дълбочина творчеството на създателя на Академията и не се свежда до лесно разпознаваемите екзотични мотиви. Вероятно най-важната идея, която може да се припише на египетското влияние, е прозрението, че истинската стойност на живота се разкрива чрез смъртта. „Да философстваш означава да се учиш да умираш“, да живееш така като че ли си мъртъв. Красивото, доброто и справедливото, схванати като проявления на вечността и съвършенството… Вечното и съвършеното са отрицанието на живота, като същевременно са основата му, позволяваща да се измерят промените и нивото на оживление. Идеите на Платон могат да се сравнят с пирамидите. Те са на границата на това, което може да се улови със сетивата и да се изрази с думи. Поддържат със света на явленията същата връзка както пирамидите със селата около тях. Те са извън пространството, в което може да се живее, като същевременно са онова, което организира и структурира живота. За да остане в екзистенциалното пространство на идеите (еквивалентно на пустинята на пирамидите) човек трябва вече да е мъртъв. Да философстваш означава да се научиш да пребиваваш в пустинята и да ти е приятно да се разхождаш сред пясъците, без блясъка на слънцето да ослепи очите ти. Непоносимият блясък на интелигибелното (слънцето) развива друг вид инстинкти, които лека-полека създават друг вид чувствителност. Прекосяването на пустинята е аскетично пътешествие. Да философстваш е като да вървиш и да строиш сред вечността на пустинята…
Контрастът между три хиляди години египетска история и три хиляди години история на друго място (дори в Китай) е бездънен. Стабилността в стилистиката на представяне на един „кратък“ период от около петстотин години в египетската култура е нещо немислимо за което и да било друго място по света. Техниките на представяне се усъвършенстват, за да запазят по-добре един неизменен фон. Това не означава, че за петстотин години история не се случва нищо. Напротив, разнообразието от исторически събития със смляно в една и съща форма на представяне на нещата. Кръвта на варварите (нашествията на морските народи и на хиксите) бива асимилирана без никакво затруднение.
Може би тайната на тази продължителност трябва да се потърси в три посоки: повторяемост на циклите на Нил, повторяемост на връзката със смъртта, повторяемост във вида идеология на властта. Тези три аспекта съвпадат в приоритета на трансценденталното над иманентното. Последните два аспекта не са разделени. Те са неразривно свързани и проникват един в друг. Докато тече животът се подготвя смъртта. Фараонът е връзката между тези две страни от времетраенето. Предполагаемата му божествена природа е дълбоко свързана с възкръсването на Озирис, тя е гаранция на безсмъртие и за справедливост. Тя е неподвижната и неизменна точка в един свят на явления, подвластен на промените и на смъртта.
Фараонът е гаранция, че живеем в подреден и смислен свят. Доказателството са периодичните разливания на Нил, които организират ритъма на обществения, политическия и религиозния живот на страната. Казано другояче, властта на фараона е вкоренена в една традиция от незапомнени времена насам. Да бъдеш в реалността означава не толкова да правиш, колкото да повтаряш. Именно, качеството на повторението осигурява реалността. Политеистичната египетска религия асимилира успешно всяка новост като я включва в кодексите на традицията. Съприкосновението с другостта не се усеща като заплаха, а като нещо, чиято асимилация заздравява традицията, като актуализира изходните ù точки.
